Едва ли защото Станишев и Хампарцумян ни успокояват. Едва ли и затова, че кризата удряла развитите икономики, а ние, за наше щастие, още не сме били такава.

Работата е там, че след нашата криза, наречена "преход", не се впечатляваме кой знае колко.

Йосиф Бродски твърди, че източният човек има известно предимство пред западния, защото притежава познание за злото, каквото онзи не си представя, че е възможно. Тоест видял е тоталното зло, облечено във власт и закони. Е, аз не знам дали отрицателният опит изобщо е предимство. (Ако се вярва на Варлам Шаламов, не е).

Според мен злото е по-скоро еднакво; само си мени премените, прическите и лустрото. Факт е обаче, че нас действително световните финансови колебания не ни хвърлят в треска. И едва ли е, защото чак догодина сме щели да усетим последиците, както заяви Ивайло Калфин.

Ние преживяхме такова сгромолясване и изградихме такъв имунитет, че кризи като днешната ни касаят



само като възможност за риторични упражнения



от страна на икономически съветници, надзорници и банкери.

Говоря не за левчета и евра, а за тоталния български песимизъм, който една криза на "Уолстрийт" дори не може да подхрани, а само усмихва.

Няма да можем да си обслужваме кредитите - ами ще гледаме домати.

Ще има инфлация - ами ще напълним зимника с олио и захар.

Ще скочат цените? Ще се появи дефицит? Хе-хе.

Леля още знае как се пълнят буркани с всичко ядивно наоколо, вуйчо още умее да вари ракия от всеки скашкан фрукт в родината, братчедът още помни как се прави бизнес, за който всеки момент можеш да влезеш в кауша или да паднеш свидна жертва на други братчеди.

Нашата криза си я изкарахме още в трето отделение.

Видях доста корави хора сред нашите сънародници, изкласили по време на тази преходна криза, или кризисен преход, както щете го наречете.

Видях едного инженера, на средна възраст, интелигентен човек от китен подбалкански град, когото преходът свари по средата на попрището жизнено, с деца абитуриенти и устойчиви като стар калдъръм навици. Всичко му се обърна за година - загуби си работата, жена му го остави, децата му се изправиха пред бъдещето без пукната родителска пара.

Човекът се захвана да дялка медалиони, да чегърта талисманчета и да ги продава на сергийка пред блока. Работеше нощем, у дома, на мини стругче, за няколко години си върна самоуважението, помогна на децата си, преди те да могат да помогнат нему. (Само жена му не се върна, но той не брои това за загуба.)

Видях друг едного, обикновен водопроводчик, който си живееше в столицата, неподозирайки



за ламтежа на частните апетити през организма



на общинските институции. Човекът отведнъж се оказа обект на изличаване от страна на фамозната фирма "Софийски имоти". "Махай се, теб те няма и където живееш, няма къща" - рекоха му от фирмата и подкрепиха това с багери. "Е как да ме няма - ето ме, и къщата я ето!" - разперваше ръце човекът пред багерите. Той не беше плашлив тип, въпреки че го агитираха и по друг, по-неприятен начин.

Сега къщата наистина липсва, но и "Софийски имоти" не са усмихнатата традиция, която бяха. А водопроводчикът оцеля - изглежда по-як от стоманена муфа - и световната криза му е до колене.

Видях хора, които преходът смачка като кутия от "енерджи дринк", отведнъж, без да мисли и с някаква отчаяна безцеремонност. Една такава нежна душа, рисуваше акварели, следваше филология, преходът запрати в близка чужбина поради липса на ресурс у дома.

Точно какво й се случи, знае само тя - и вече няма да може никога да го разкаже, защото посегна на себе си. Ние само допускаме. Помня само в една от редките срещи при връщането как разказваше изумено следното - наш сънародник й откъснал златното синждирче от врата в същата тази чужбина и го откраднал. Понеже бил по-чевръст, понеже била сама, понеже и той бил в преход.

Животът чупи всички, твърди Хемингуей, но най-напред



прави това с най-твърдите и с най-нежните



Видяхме как една грозна система се сгромоляса в грозни гърчове, и как конвулсиите й още са част от нас. Хората, с които растяхме заедно, преходът запрати с еднаква лекота на социалното дъно и по върховете на политическата и икономическата власт, а тези, с които си шушнехме по кьошетата, се оказаха шушкачи на Службите. Всъщност какво говоря - някои от кумирите на поколенията - Ищван Сабо, Гюнтер Грас, а вчера се узна и за Милан Кундера, също били причастни към Голямото шушнене и Голямото дебнене.

То паметниците рухнаха, пряко и преносно, та ще ни уплаши поредната банкова криза.

Рангел Вълчанов, който навърши преди два дни 80 (да е жив и здрав), ми разказа как веднъж пожелал да встъпи в диалог с познат възрастен клошар (нали е общителен). "Иде - рекъл му - голям студ, казаха по телевизията". "Е, и?" - реагирал клошарят. "Ами, какво ще правим, ще устискаме ли?"

- Абе ще преживеем, бе. Ще преживеем, бе! - отвърнал оня. Но трябваше да чуете интонацията на отвращение, която бай Рангел предаде гениално.