|
| Христофор Караджов |
Така поне твърдят журналистите, които са прекарали месеци с него по време на предизборната кампания и са го наблюдавали във всевъзможни ситуации. Чух тези оценки за Обама за пръв път в пресклуба на Лос Анжелис и след това четох подобни отзиви в медиите тук и на Източния бряг. Чудех се, как може талантлив и енергичен оратор като него да не е също и чаровен събеседник? Явно може.
Дори да допуснем, че Обама е просто по-дисциплиниран с представителите на медиите от Буш и МакКейн, пак е странно, че никой не е успял да го разчупи. В крайна сметка репортерите летят почти ежедневно насам-натам с кандидатите в продължение на година, понякога и по-дълго, по време на първичните и после на същинските президентски избори. Това дълго принудително общуване изгражда и у двете страни симпатии и антипатии, приятелства и вражди. Бариерите между политиците и пишещите за тях неизбежно падат, макар и за малко.
Тим Краузе описва този процес доста забавно в книгата си "Момчетата в автобуса" (The Boys on the Bus), посветена на медиите по време на кампаниите на Никсън и МакГавърн през 1972 г. Неговият далеч по-известен колега от сп. "Ролинг Стоун" Хънтър Томпсън разказва за същите събития в "Страх и омраза: Кампанията '72" (Fear and Loathing: On the Campaign Trail'72). И двете книги си заслужават четенето, както и някои от последвалите подобни репортажни опуси (препоръчвам "Момичетата в микробуса" (The Girls in the Van) от Бет Харпаз, която проследява сенатските избори на Хилари Клинтън през 2002 г.).
За арогантността на политиците може да се напишат томове
Чак не ми се иска да се захващам с темата, защото е такова клише. Едно от нещата обаче, които ще научите от гореспоменатите четива, е колко арогантни, дребнави и предсказуемо стадни могат да бъдат журналистите. Популярният и доста добре списван уебсайт "Политико" (http://www.politico.com/) например пусна в понеделник анализ за това как медиите в момента са захапали Джон МакКейн, чиято кампания очевидно върви към залеза си. Какви конфликти имало между лагера на президентския кандидат на републиканците и антуража на потенциалната вицепрезидентка Сара Пейлин и т.н. Почти нищо няма да намерите по въпроса за много по-дълбокия спор между кампанията на Обама и лидерите на демократите, които искат финансова помощ за сенатските избори, но засега удрят на камък. Демократът изглежда силен в момента и затова атаките към него са по-плахи. Който загуби изборите във вторник, ще падне директно между челюстите на говорещите глави по телевизията.
Затова още повече ви препоръчвам една друга блестяща книга, наречена "Черният лебед", написана от Насим Талеб (The Black Swan: The Impact of the Highly Improbable, вижте страницата на Талеб тук http://www.fooledbyrandomness.com/ ). Авторът твърди, че светът ни се изгражда чрез поредица неочаквани и малко вероятни събития, които обаче оставят силни и дълготрайни последици. Това са въпросните "черни лебеди". Метафората идва от хилядолетните човешки наблюдения, които категорично показвали, че всички лебеди са бели. В един момент, обаче, европейците стигат до Австралия и намират черни екземпляри. Тази зоологическа находка сама по себе си не е променила историята, но ни помага да разберем по-добре идеята, която Талеб нарича "епистемологична арогантност".
С две думи, не знаем какво не знаем
Мислим си, че всичко е под контрол, докато не ни треснат събитията от 11 септември 2001 г. например. Или разпадането на съветската империя. Хитлер. Първата световна война. Втората световна война. Или невероятния успех на интернет. По-малко "лебедче" е търсачката "Гугъл", без която сега моите студенти (а и много други хора) не искат да си представят ежедневието. Да, ще кажете: "Всичко това си беше ясно!" Една от основните характеристики на "черните лебеди" е, че след тяхното появяване се намират логични постфактум обяснения и множество умни глави, които са ги "предвидили". (Впрочем, Талеб твърди, че световната финансова криза от тази есен не е никакъв "черен лебед", защото е била предсказуема дотолкова, доколкото "пиян и некадърен пилот рано или късно ще се разбие със самолета си".)
Същото важи и в личен план. Вижте например трагичните събития около певицата Дженифър Хъдзън, тази американска Пепеляшка, чието уж приказно щастие се срина в рамките на два дни с насилствената смърт на трима близки (макар че може да се спори дали нещо свързано с известна личност може да остане наистина персонален въпрос). Помислете си колко от истински ключовите събития във вашия живот са били предвидени, обмислени и планирани?
След няколко дни най-вероятно САЩ ще изберат първия си небял президент и метафората за "черния лебед" ще изглежда някак си много на място. Не заради цвета на кожата на Обама, а защото само преди година никой не можеше да си представи подобно развитие. Който "знаеше" тогава, пророкуваше с друго име: "Хилари". Помните ли? Между другото, ако нещо предричано или очаквано от всички не се случи, това също е "черен лебед", твърди Талеб.
А иначе всички понякога сме арогантни, епистемологично или просто така. Ето, Джо Водопроводчика най-после застана твърдо зад Джон МакКейн (голямо чакане беше, докато се определи!). Пътьом изтресе няколко откровено грандомански съждения, които повтарят плявата, сипеща се от Сара Пейлин и куп говорещи глави по телевизията: "Ако Обама спечели, Америка ще се превърне в социалистическа държава, а Израел ще изчезне от картата." Сигурно Джо (и телевизионните умници) споделят една любима мисъл на Голда Меир. Експремиерката на онази вечно изчезваща и все оцеляваща държава имала навика да си повтаря, че само достатъчно великите могат да си позволят да бъдат истински скромни.
Затова аз няма да скромнича излишно. Прогнозирам директно, че Барак Обама ще спечели изборите идния вторник. Дали това събитие ще се определи като "черен лебед" или бяла лястовица, ще зависи от гледната точка и лидерските качества на новия президент.
А бира има с кого да пия, благодаря.
________________________________________________________________________
Авторът приема читателски мнения на ckaradjo@csulb.edu
(за шегата де)
Натиснете тук 
