Двама души чакат до едно дърво. Чакат някой си Годо. И докато го чакат, си говорят. Идват още двама, говорят и те, после си отиват. Продължава очакването на Годо. Кой обаче е Годо? Така ли се казва? Ще дойде ли? И дали съществува изобщо? Този синтезиран анонс, с който вещите познавачи на ирландеца Самюел Бекет се опитват в няколко изречения да обобщят неговата великолепна комедия "В очакване на Годо", идеално приляга като фон на интригата около неясните и разтегливи във времето



преговори за името на Македония



и нейното европейско бъдеще. Така поне смятат някои изявени местни интелектуалци, които пряко или косвено участват в постановката, представяна вече пети сезон поред в скопския филиал на балканския театър на абсурда. В подкрепа на това тяхно твърдение е необходимо само да бъдат внесени няколко незначителни персонификации. И цитираният по-горе пасаж логично може да бъде представен по следния начин: Президентът Бранко Цървенковски и премиерът Никола Груевски чакат до едно дърво. Чакат да се намери някой, който първо да разреши спора между тях, а след това и евентуално да ги обедини около приемливо за тях, за македонците и за етническите албанци в страната предложение за името на Македония в диалога с Гърция. И чакат не някой друг, а самия Годо. Който в никакъв случай не трябва да се бърка с Матю Нимиц - посредника на ООН в конфликта между Скопие и Атина. И така, докато първите държавни и правителствени мъже на македонската република чакат до дървото, идват още двама - външният министър Антонио Милошоски и неговият дипломат Никола Димитров. Те също говорят нещо, особено Димитров, за напрегнатите и до момента безрезултатни преговори, но очакването (взаимноприемливото македонско-гръцко решение за името, членството в НАТО и ЕС) на Годо продължава. И по всичко личи, че това се очертава като дълготрайна



тенденция в двустранните отношения



между балкански държави, които в никакъв случай не са еталон за добросъседство. Казаното дотук обаче изобщо не е новина, а факт, известен от доста време. Или по-точно от 1991 г., когато Македония се отдели от бивша Югославия и пое т.нар. самостоятелен път на развитие и нейните лидери зачакаха под дървото идването на Годо. Оттогава обаче официалната позиция на Скопие по ключови въпроси, свързани най-вече с утвърждаването, развитието и популяризирането на младата република, се оказва за съжаление контрапродуктивна. Особено по отношение на нейните съседи, които още от време оно винаги са обвинявани, че са виновни за неудачите й. Дори деликатен въпрос като преговорите за името с Гърция не прави изключение. В тях първите мъже на Македония, вместо да се опитат да разплетат дипломатично,"со кротце и со благо" гордиевия възел на натрупаните от времето конфликти, предвид желанието на страната да влезе час по-скоро в НАТО и ЕС правят точно обратното. Те сякаш умишлено търсят конфронтация, при това с противник, който изобщо не е за подценяване. Quidquid id est, timeo Danaos et dona ferentes* е казал преди столетия Публий Вергилий Марон. Явно обаче край Вардара политици и дипломати не обръщат достатъчно сериозно внимание на неговото изстрадано предупреждение. При това не отчитат и факта, че данайците изобщо



нямат намерение да се церемонят с тях



Гърция е със самочувствието на стара демокрация, освен това е пълноправен член на НАТО и ЕС. Този актив е достатъчен, за да мотивира Атина, която може да се противопоставя твърдо с всички позволени и по-малко популярни механизми на амбициите, провъзгласеното за конституционно име от Република Македония да се наложи или запази и в бъдеще. Допълнително напрежение в процеса предизвикват инициативите на Скопие да включва поетапно в дневния ред на обсъжданите теми на преговорите освен името и проблемите, свързани с признаването на македонския език, нация, църква, обезщетения за бежанците от Егейска Македония и прочие спорни с южната й съседка въпроси. Вероятно мотивирани от констатацията "винаги намираме нещо, за да си даваме вид, че съществуваме", изречена от Бекет чрез един от героите, очакващи Годо.

Потомците на древните елини обаче са изключително чувствителни към всичко, което носи името Македония или по-някакъв начин е свързано с нея. Особено пък когато се касае за региони, намиращи се извън пределите на Гърция. В тази връзка премиерът Костас Караманлис, ръководителката на външното ведомство Дора Бакояни и лидерите на основните политически партии в страната многократно са отправяли конкретни предупреждения, че гръцкото вето, наложено при срещата на високо равнище на Атлантическия пакт в румънската столица през април т.г., ще се превърне в постоянен начин за комуникация със Скопие. Не само по въпроса за НАТО, а и за ЕС. Заплахата е съвсем реална и Атина спокойно може да я изпълни без никакви притеснения, така както преди повече от петнадесет години



накара Македония да свали "Звездата на Вергина"



от националния си флаг и да я замени с друг символ

Борбата за македонците е неравна, но за тях е въпрос на чест и достойнство да я доведат докрай. От чиста проба балкански инат и накърнена юнашка гордост обаче не искат да отстъпят нито крачка назад. Не ги обезкуражава и фактът, че близки държави, каквато бе верният им до вчера съюзник и покровител Сърбия, заради признаването на Косово открито преминават в лагера на противника. Естествено, заради този ход, оценен като "предателство" в Белград, от Скопие очакват международна помощ. Най-вече от Вашингтон. Под формата на едно мощно рамо за Атлантическия пакт и ЕС, което в пристъп на великодушие американците вероятно са обещали да ударят в подкрепа на македонската кауза. Дадените обещания обаче могат доста да се проточат във времето - докато дойде чаканият с нетърпение Годо. САЩ в момента, а по всичко изглежда и в близко бъдеще, ще бъдат заети със съвсем други грижи (президентски избори, финансова криза и пр.). В Евросъюза също имат сходни проблеми и куп други по-важни въпроси за решаване, така че асоциирането на македонците изобщо не стои като приоритетна цел или близка перспектива. Въпреки това Брюксел от време на време насърчително ги тупа по рамото, като по този начин им дава кураж да продължават усилията в борбата с корупцията и организираната престъпност. В крайна сметка обаче те винаги се оказват недостатъчни за високите цели, които преследват в Скопие. Такава за съжаление е и оценката, дадена от еврокомисаря по присъединяването Оли Рен, отбелязват с огорчение след четвъртото "не" от Брюксел и местните медии. Ето защо поне на този етап край Вардара ще трябва търпеливо да чакат Годо. При така създалите се обстоятелства единствено той може би ще бъде в състояние да реши само с един замах техните проблеми.

---

*Quidquid id est, timeo Danaos et dona ferentes (лат.) - Каквото и да е, аз се страхувам от данайците (гърците), дори и когато носят дарове (Публий Вергилий Марон).