Целият свят не само следи, ами се забавлява с електорални игрички. Например - избира си наужким американски президент в Интернет или в разни градове, като Карлово оня ден. Такива игри не играем, когато си избира президент, да речем, Танзания, Сърбия, Германия, Русия или Международният олимпийски комитет.

Това означава, че светът знае добре адреса на голямата власт - във Вашингтон. Тази власт не контролира целия свят, но има причини да смятаме, че се усеща в правото си да иска такова нещо.

Първо да кажа, че подобна перспектива не ме изпълва с първозданна възмута сама по себе си. Властта е такъв феномен, че има свойството да се дроби или уедрява по логичен за историците и в двата случая начин. Може да цари диктатура в едно семейство, както може да има демокрация в отделен полис. Може да има просветен абсолютизъм в едно царство, а може отделните управници да са по-деспотични от всеки Любим севернокорейски ръководител или по-кръволоци от Влад Дракула...

Един ден може да избираме



император на Демократичната империя Земя



или президент на Съединените земни щати (но трябва да гласуваме не на шега тогава).

Само че отвъд шегата електоралните игри, цитирани по-горе, са индикатор за промени в новата политическа действителност. Индикатор за това, че доста страни не са независими и не ги е грижа за това. Скромно доказателство е малкият факт, че собствената им юрисдикция не се разпространява върху всички, намиращи се на тяхна територия. Примерно не важи за американските военнослужещи. Някой от тях прави нещо лошо, да кажем - сгазва с колата си коза или, не дай боже, велосипедист, или се напива и буйства в бардак, или в пристъп на ярост застрелва местен гражданин. (Случват се такива неща по света.) Само собствената му служба за контрол си го прибира и съди.

Можем да ги разберем. Как да оставят местен съд да се занимава с тези, които са тук с оръжие, за да демонстрират на местното население по-развита култура на демократичното общежитие? Логиката е такава - нали местните са местни, тоест - недотам развити, иначе защо ще имат нужда от чужда военна сила? А като са недотам развити, то и съдът им съответно е недоразвит - как да му се довериш.

Я си представете, ако съдеше американския войник, изнасилил и убил онова иракчанче, иракски съд. Ми или щеше да го пусне, от страх, разбира се, или нещата щяха да свършат грозно още преди съда, с линч и други неприятни неща. Или афганистански съд да съдеше...

Да, много страни не са независими.

Но тази пуста национална независимост ли е десятката на човешките идеали? Нали хората повече предпочитат мира, семейното благополучие и обществената хармония; тогава защо роптаем?

Роптаем, защото не сме сигурни в постигането на тези неща чрез делегирането на правата за тяхното осъществяване на великата сила САЩ. Имаме доказателства за обратното.

Най-характерният белег за съвременната американска външна политика е, че САЩ се смятат в правото си да действат навсякъде, където поискат, включително с военна сила. Не употребяват такава, когато насреща имат "приятели", на които стига намек в посолството. Или когато обектът на въздействие е прекалено въоръжен.

"Утвърждаването на демокрация е най-главната цел на администрацията на Джордж У. Буш както във връзка с войната срещу тероризма, така и за цялата грандиозна стратегия." Това е цитат от най-обширната научна статия за корените на доктрината Буш. (Н. Чомски). На утвърждаването на демокрация навън, каквото и да разбираме под това, даде идеологически тласък президентът Удроу Уилсън; то укрепна при Рейгън и разцъфтя при Буш-старши и младши.

Малко след 11.09.2001 г. американецът Золтан Гросман публикува списъка "Един век военни интервенции на Съединените щати - от Уундид Ний до Афганистан". Той е преброил 134 такива. До края на Втората световна война тези интервенции са 1.15 годишно. По време на Студената война се увеличават до 1.29 годишно. След падането на Берлинската стена



"износът на демокрация" е вече 2.0 годишно



Отде се взема тази увереност в правото да действаш с оръжие навън? От силата? От вярата в собствената изключителност? Откъде е реториката при Клинтън и Буш, че има "ос на злото", че неприемащите указанията на Вашингтон са сили, "мразещи свободата", откъде е вярата, че от Белия дом се управлява по "волята на Бог"? Нима там е локалният Божи офис за Слънчевата система?

Историческият опит показва, че вярата в собствената изключителност е опасна. И умни хора се заблуждават понякога. Когато Хитлер идваше на власт, философът Мартин Хайдегер написа: "Германия трябва да предотврати опасността от един помръкващ свят извън нейните граници", "да защити върховната възможност на човешкото съществувание, както е формирано от древните гърци". А интелигентният Джон Стюарт Мил написа есе, в което призоваваше Британия да наложи "хуманизъм", като завладее още по-голяма част от света "в служба на другите" и унищожи "варварите" - за обща полза, вероятно и за тяхна собствена.

Престъпления сътвори тази вяра в собствената изключителност при намесите на САЩ в страни като Чили, батак сътвори в Косово, неугасващо огнище на тероризъм и масово страдание подкладе в Ирак.

Електоралните игрички на света все пак са от полза. Те ясно показаха на американците какъв президент е за предпочитане във Вашингтон - който не туря "износа на демокрация " за приоритет, а си гледа вътрешните свободи и банките.