Единственото, което прави добро впечатление по пътя към Радомир, е самият път. Малко след пернишкото село Драгичево настилката е ремонтирана основно, на места продължава да се работи. Мантинелите, канавките и маркировката изглеждат така, все едно са правени вчера. С добрите новини обаче дотук.

На влизане в Радомир минавате през нещо, наподобяващо триумфална арка. Само пет минути по-късно обаче разбирате, че в самия град няма нищо триумфално, напротив. Преобладава сивият цвят. Отвсякъде ви обграждат панелни блокове и всичко е толкова соц, че все едно сте се качили на машина на времето.

На площад "Войнишко въстание" има няколко лавки, магазин за хранителни стоки, сервиз за аудио- и видеотехника и банки. По-нагоре по улицата има няколко павилиончета за дрехи, чиято продукция е изнесена навън и овесена по закачалки. Вдясно от тях е малкото пазарче, на което може да откриете доста неща. На самия площад пък е построен лунапарк. Дали заради ранния час или липсата на клиенти обаче въртележките са притихнали.

Другият площад - този пред общината - е малко по-оживен. Кафенетата са пълни, а по пейките седят майки с деца. От едната страна е сградата на читалището, където има банка, пред нея е Паметникът на бозаджията. В една от улиците наблизо има и казино. Малко по-надолу е хотелът със своите червени някога тераси, които са олющени и с паднала мазилка. На една от тях е проснат чаршаф. Вътре е малко по-чисто. Цена на нощувка за един човек - 30 лв.

Самата общинска сграда е на другия край на площада и изглежда ужасно. Боядисана е в нещо като светлорозово и бяло. "За съжаление ние, както и всички други, се оказахме засегнати от промените. Преди тях нямаше капитално строителство и благоустройство на града, тогава всичко се преобърна и в момента отново строим административната сграда на общината и отново правим капиталови вложения в болницата. Там имахме сериозни проблеми с акредитацията, за радост ги разрешихме, вече има временна акредитация до края на годината, но ние сме готови за истинската", обяснява зам.-кметът на града Екатерин Серафимов.

Общината и болницата обаче съвсем не са най-големият проблем тук. Далеч преди "Кремиковци" да изпадне в предсмъртни мъки, голямата индустрия напусна Радомир. А с нея и хората. Огромният в миналото завод за тежко машиностроене "Червена могила"



все още си е там и още е огромен,



но хората са много по-малко. Ако трябва да сме точни - от 12 000 работниците днес са около 1300. След приватизацията заводът е разделен на 5 части, а в момента се държи от 9 фирми - 2 големи и 7 по-малки. Тези, за които може да се каже, че работят, са двете големи. При малките фирми, които са иззели функцията на бившите обслужващи звена, ситуацията не е розова. Например транспортната фирма реже и издава за скрап влаковата линия в завода. Бивши работници разказват, че преди години хората са били толкова много, че една смяна са пътували едновременно с автобуси и влак, който е спирал в самия завод. Днес няма влакове, а няколко десетки коли на паркинга на една от фирмите.

Заради свития капацитет на завода се е свил и самият град. Най-силното доказателство за това са близките блокове. Някои от тях са празни, други пък никога не са били обитавани - така са ги заварили политическите промени. С годините явно всеки е вземал каквото може оттам и днес панелките са грозна гледка. Заставайки пред тях, може да видите абсолютно еднаквите сини плочки в кухните на единия блок и стаите, облепени с еднакви тапети в другия. "Да, да, много са хубави, само за снимка", шегува се възрастен мъж, застанал на прозореца. Има и доста странни гледки - три блока залепени един за друг, този в средата е необитаем, по прозорците са останали само черчевета, в другите два обаче живеят хора. "Големият проблем е, че при разделянето на Червена могила и самите жилища са разделени между фирмите, някои са собственост на фирмите-строители, други от собствениците пък вече не съществуват в правния мир. Имаме много сериозни проблеми с поддръжката. Досега никога не е имало инвеститорски интерес заради смесената собственост - в един вход има апартаменти на общината, на единия завод, на другия завод, на третия и т.н.", обяснява Серафимов.

"Аз имам седем македонски работници, през март чакам азиатци просто защото няма кой да работи, квалифицирани кадри в България не се намират", казва управителят на "Бесттехника" Емил Райчев. Фирмата е един от "големите" играчи в завода. Купуват една част от него през 1997 г. и оттогава работят. В момента при него са наети 470 души, които произвеждат почти всякакви машинни детайли, включително и за атомни централи. "



Имам повече машини, отколкото работници,



а средната ни заплата е 1200 лв.", казва Райчев. Заради разделянето на завода през 1991 г. днес все още фирмите имат проблеми помежду си. "При разделянето нашите две подстанции са останали в територията на другия инвеститор и сега на практика ние не получаваме ток от НЕК, а от съседите", казва Райчев.

Всеки в Радомир ще каже, че ако заводът работеше, градът нямаше да е толкова зле. "При всички случаи", казва Райчев, но твърди, че някои неща са изкуствено създадени и градът няма традиции в машиностроенето. "Преди работниците са докарани с финансови стимули и обещания за жилища", обяснява той. Иначе заводът е построен така, че да обхване целия производствен процес - т.е. вкарваш скрап и изкарваш кран. Не е нужно продукцията да се кара до завод в другия край на държавата. Хората обаче не искат да живеят в Радомир.

Възможно е тази индустрия отново да излезе напред, но трябва да се свършат много неща. Едно от най-важните, разбира се, е да има качествени кадри. "Преди време се опитах да докарам работници от други градове, ставаше дума за добри заплати и постоянна работа, успеваемостта ми да преместя българин трайно е 5%. Европеецът живее там, където има работа, а нашите изкарат три-четири хубави заплати и



се връщат да си гледат кокошките



и прасетата", казва Емил Райчев.

"Липса на кадри, естествено, има, но това не е само при нас, а в цялата държава. Все пак нашите средни училища продължават да обучават технически специалности и са на доста високо ниво. Така че средният персонал е добър, но липсата на специалисти се дължи на заплащане и условия на труд", казва пък Серафимов. Според него тежкото машиностроене няма бъдеще и е нужна радикална промяна. Каква точно, не е ясно. Ясно е обаче, че сега градът не предлага достатъчно, за да задържи младите. Освен завода за машиностроене на малък капацитет работят също заводът за електроматериали и заводът за ветеринарни продукти. През последния месец са открити два нови цеха, но става дума за 100 работни места. На фона на 15 000 души население не са много.

Остават кафенетата и магазините. Там обаче заплатите са смешни. "Предполагам, че по кафенетата са на минималната. Аз лично съм работила в завода за ветеринарни изделия, там се работеше много добре с руския пазар. Сега, доколкото знам от колеги, производството е много свито. Ако работят нормално тези заводи, не ни трябват нови. Може би причината е във външната политика, преди ни спасяваше износът за бившите републики", разказва майка с дете. Сега спасителният вариант е София. И не малко хора се насочват натам. "В момента в Радомир живеят около 15 000 души, не водим статистика на хората, които работят в София. Знае се, че около 25 хил. души от Пернишка област работят в София", казва Серафимов.

Плановете за бъдещето не са особено ясни. Има проект да бъде изграден нов жп терминал, който да регулира товарния поток за Македония, Албания и Гърция. Идеята е била да е готов заедно с Дунав мост II, това обаче няма да се случи. Освен това ще се строи ветропарк в землището на близко село. Ползата ще е изграждането на нова инфраструктура дотам. Серафимов се надява , че Радомир ще се развие, защото има много добри комуникации. Засега тези комуникации работят с обратен знак за града - хората търсят и си намират работа извън Радомир.