---

Дилън Джоунс е журналист, главен редактор на британското издание на списание GQ (Gentlemen's Quarterly). Роден е през 1960 г. Завършва графичен дизайн в лондонския Central Saint Martins College of Art and Design. Започва кариерата си в списание i-D като редактор през 1984 г. и три години по-късно става редактор в Arena. В същото време работи за списание The Face, пише за The Observer и The Sunday Times. През 1999 г. поема GQ, което е водещото списание във високия пазарен сегмент на мъжките издания.

Автор е на книгата iPod Therefore I Am: A Personal Journey Through Music и Cameron on Cameron: Conversations with Dylan Jones, последната му книга е Mr Jones' Rules for the Modern Man. Издаването на "Правилата на Мистър Джоунс за модерния мъж" на български език стана повод за неговото пристигане в София на 12 ноември 2008 г., впечатленията за което са поместени в последния брой на Spectator.

-----





Е, хайде към София, на десетместния НетДжет "Фалкон" от изложението във Фарнборо, в компанията на Браян Фери и малък кръжец апаратчици от GQ, включително Ник Фоулкс, най-добре облечения мъж в Шепърдс Буш (квартал в Уест Енд на Лондон).

Някои от приятелите ми са големи хора в Япония, някои са големи в Америка, а някои от по-големите са големи по целия свят. Аз пък съм голям в България. Не колкото правителствената корупция или наркокартелите, но достатъчно голям, за да имам гарантирано място в ранните вечерни новини (и да избутам 60-годишния юбилей на принц Чарлз, отразен на второ място, без майтап).

Преди няколко години написах умерено успешна книга по етикеция - "Правилата на Мистър Джоунс", - която вдигна малко пушилка, но не достатъчно, за да развълнува Джереми Кларксън - все пак осигури едно изречение за корицата й. (Кларксън е дългогодишен водещ в BBC 2 на предаването на "Top Gear" и автор на книги, б.ред.)

В новоразвиващите се пазари обаче тя обра всички точки и я издадоха в Русия, Китай, Полша, Унгария, Южна Корея и Румъния, както и в Гърция и в САЩ. Но именно в България съм най-големият - и това ме навежда на размишления.

Пътувах с частен джет за София за представянето на книгата на парти в хотел "Кемпински", където Браян Фери щеше да разиграе поредна версия на полуфабрикатното си шоу "Рокси мюзик".

На вторичния ("черен") пазар билетите се препродаваха по 250 евро и за момент се замислих дали да не шитна и своя. На борда на самолета имаше телевизионен екип, който ни интервюира с Браян за българския еквивалент на BBC Breakfast за следващата сутрин. Все ни задаваха остри въпроси за способностите на Гордън Браун да се справи с икономиката ("Не може", отговорих аз за тяхно нескрито задоволство).



Но защо България ме притисна към гръдта си?



Всеки, който е чел необикновената книга на Миша Глени "Макмафия", има бегла представа за лабиринтите на корупцията в България - контрабанда, каналджийство, съучастничество на властите. Нищо чудно. Както както казва самият Глени, в сравнение с България "през 70-те и 80-те само Албания и Румъния бяха още по-бедни и угнетителни в Европа". И макар че сега в България има казина, нощни клубове и регионални представителства на Vitra, Vertu и B+B Italia, тя все още изглежда като Бирмингам - само е по-малка и по-корумпирана. Заглавия като неотдавнашното в "Дейли телеграф" - "Добре дошли в България, новата страна на чудесата на европейските мошеници", са по-скоро норма, не изключение.

Съвременната търговия - свободна или не - се развива френетично и българите прегърнаха Запада с огромна наслада - всъщност още преди 1989. И сега тук нахлуват дори компаниите за най-луксозни стоки, насърчавани от хора като Спас Русев. Натрупал състояние от телекомуникации, Русев отвори ресторанти и клубове в най-горния пазарен сегмент, създаде собствено лайфстайл списание ("Его", чудно, имаше ме на корицата му, но може би Брад Пит е бил зает) и току-що си е осигурил правата да издава GQ и в България. Именно Русев е човекът, уредил издаването на книгата ми в България, което бе основната причина за разточителното парти за цяла светска София.



Той очевидно е голям



Преди партито участвах в друго сутрешно токшоу ("Добро утро, България" по Би Ти Ви, собственост на Рупърт Мърдок) - преживяване, сащистващо мен и вероятно още повече зрителите заради притиснатия между водещите и мен преводач, в чиято уста моята духовитост се превръщаше в балканска безсмислица. Появяването ми обаче свърши добра работа, защото пет минути след предаването млад министър в софийския аванпост на НАТО се обади за покани. Или може би беше просто фен - две седмици наред книгата ми се бе радвала на обилно обнародване по радиата, което ще рече, че местните жители богато са били гостени с моите инвестиционни съвети или препоръки за поведението в лап-дансинг клуб. Същия следобед дадох още шест интервюта - за телевизия, радио, за седмичника "Капитал", за всекидневника "Дневник". И когато приключих, бе настанало време за купона.

Тази вечер моят помощник Свет ме представи на всички, или на почти. Видях подобия на Парис Хилтън, подобия на Димитър Бербатов, изискани мъже в изключително скъпи костюми, множество приятелчета с вид на хора със собствена охрана (в България, ако нямаш пазванти и черен джип "Мерцедес" освен личен шофьор, все едно да си изпишеш голямо "С" - смотаняк, на челото).

Питаха ме какво най-много ме е учудило в София. "Че не всеки изглежда като Борат - отговарях аз. - Само някои от вас!"

Моята книга е храм на джентълменството, внушителна информационна грамада, подквасена с щедра доза лични предразсъдъци. Но фактът, че Правилата на мистър Джоунс явно се приемат тъй радушно в развиващия се свят, ме води до очевидното заключение, че ако Британия все още има взискателни стандарти за облекло, работа, секс и благоприличие, то тези стандарти възхищават най-вече ония, които нямат хабер как да ги достигнат, а и не разполагат с необходимите средства. А книгата бе предназначена за наръчник по етикеция за истински мъже - не за такива, които вечно си въобразяват, че живеят във филм с Кари Грант. Ето защо ми е лесно да проумея, че едно поколение, израсло без достъп до нашата ненаситна консуматорска култура, естествено ще я харесва тъй много. Ако въобще има някаква промяна в обществото през последните десетилетия, тя е в начина, по който



Стилът измести Класите като белег за успех



Новите божества на това езичничество са екстравагантната кола или дизайнерският шлифер, а не толкова банковата сметка или членството в голф клуб. Не е нужно да се препасвате с връв, за да е ясно какъв и откъде сте - достатъчно е да носите обуща с квадратни бомбета, бутонели с фалшиви диаманти, вратовръзка футболистки тип или двуредно сако. Не всички българи знаят това за мой късмет.

Любимият ми спомен от София е представянето ми на местно величие, което май беше мениджър на местен футболен клуб. "А, господин Джоунс, засия той: - Вие имате кралско произношение."

Да, в България със сигурност го имам.