Възбудени юноши погнаха репортер на Би Ти Ви, и биха екипа, който ги снима как си купуват алкохол и го употребяват пред НДК. Въпреки новия закон, предвиждащ големи глоби за продажби на непълнолетни, те си пазаруват пиене, очевидно на воля. Както и някои други услади, далеч по-забранени.

(Наскоро обект на снимки посегна и на друг представител на медията в циганския квартал на Видин, което вече прилича на симптоматика. Да признаем обаче, че ако на един журналист никой никога не посяга, в пряк и преносен смисъл на думата, значи той не е много силен в професията си. Но това е друга тема.)

Между другото забрана за продажба на алкохол на непълнолетни и за вечерен час на деца имаше и досега. Като изключим няколко показни акции по морето, не личи тези мерки да са дали особен ефект. Някои наши юноши си се сбират, купонясват си както знаят по градинки и други свърталища, и - според признанието на едного, често краят на купона завършва със сбиване. Вероятно по липса на по-качествена перспектива.

Нас тези юноши с доста дегенеративно излъчване, които видяхме, не ни плашат особено по една печална причина. Причината е, че самите юноши като цяло са доста малко в застаряващата ни нация, което ни се вижда по-плашещо. Плаши ни повече и една задълбочаваща се от години тенденция



на отказ от норми, на разпад и нравствено оварваряване



Тя, уви, не е само при младежите, въпреки че навсякъде по света най-склонни към неуместен екшън са тези между 15 и 25, поради естествени хормонални особености.

В книгата си "Повратната точка" Малкълм Гладуел разказва следната действителна история. На 22 декември 1984 г. един човечец - Бърнард Гьоц, излязъл от дома си в Ню Йорк, влязъл в метрото и се качил на поредното влакче. Във вагона имало двайсетина души, повечето скупчени в единия край, щото в другия седели четирима хулиганести черни младежи, подпийнали или понапушени. Те се държели неприятно. Още с влизането на Гьоц единият му наредил:

- Дай пет долара.

А друг му показал издутия си джоб, като дал да се разбере, че държи там пищов.

- Какво искате от мене? - попитал Гьоц.

- Да кихнеш петарка! - озъбил се весело младежът.

По-късно в полицията Гьоц споделя: "Беше доволен от себе си. Усмивката му грееше." Дали поради тази усмивка, дали по друга причина, но нещо отприщва дяволите у въпросния Гьоц (явно той притежавал доста от тях). Та човекът си вади пистолета и стреля наред. Трима загиват на място, четвъртият осакатява.

Сетне стрелецът излиза от вагона и си тръгва.

Разбира се, скоро го хващат и съдят. Процесът разбунва обществото. По-голямата част от хората застават на страната на Гьоц. Работата е там, че през 80-те престъпността в Ню Йорк е достигнала размерите на епидемия. Годишно се извършват над 2 000 убийства и над 600 000 тежки престъпления. Само в метрото на ден стават 15 000 углавни престъпления. Съдът го оправдава.

Признавам, че на мен този Гьоц, съдът и целият Ню Йорк ми се виждат доста странни в този епизод. Но разказвам случката с умисъл. Всъщност тя служи на Гладуел за една много особена негова концепция. Той твърди, че случаят с Гьоц предизвикал целебни процеси в управлението на града. И десет години след това престъпността в Ню Йорк спада двойно и тройно; само в метрото престъпленията са със 75 % по-малко. Не само той го твърди, но и статистиката.

Причините за това изглеждат толкова смешни, че ако ги кажа, сигурно ще се поусмихнете и вие.

Според Гладуел престъпността спаднала, защото забранили графитите по вагоните и накарали гратисчиите да си купуват билети.

Преди не било така - всеки влак бил изрисуван от глава до пети, а гратисчиите били десетки хиляди. Тезата на Гладуел е,



че престъпността е заразна като грипа.



И че се започва от безпорядъка по улиците, от мръсните тротоари и стени, от неспазването на най-простите разпоредби. Тези неща водят до усещането, че никой не управлява нищо, че всичко е позволено. Тази теория не е само негова.

Изобщо какво чувство създава у вас закон, който не се спазва, или закон, който лови едни, а други - не?

Да речем - забранено е да паркираш на по-малко от 80 сантиметра до стената, но всъщност по цели тротоари просто не може да се мине. Или - забранено е да пътуваш без билет, но някои го правят, и нищо - разминава им се. Просто защото не плащат, или защото са многобройни, заядливи и миришат зле.

Всички трябва да си плащат услугите, ток, вода и парно, но - някои хитруват, други не плащат, а трети просто крадат, включително измежду тези, които управляват въпросните услуги.

Едни, да кажем, трябва да бъдат мечът на правосъдието и бичът за престъпниците. А се оказва, че първите влизат в неизброимо шушу-мушу със заможните подсъдими, и също забогатяват. А вторите сами вършат престъпления, или срещу съответен хонорарец си затварят очите за тях.

Някои трябва да изобличават злото и да го порицават публично, а се оказва, че служебният им възход е тъмен низ от видимо и невидимо. Видима публицистична разтропаност и невидими доноси срещу колеги.

Едни трябва да управляват честно и получават за това ред житейски, социални и икономически предимства, а не им стига. И те вкарват братя, майки, бащи и челяд в бизнеса с европарите. И изобщо - в голямата далавера с употребявания избирателно закон.

Който сее боклук, жъне помияри. Това в пряк, преносен и всякакъв, включително предколеден смисъл.