Когато се подписва Версайският мирен договор, мъж от германската делегация се обръща към победителите: "Довиждане, господа. Среща - след двадесет години!" Не е съвсем точен: следващата световна война избухва след деветнайсет.

По-малките победени нямат думата за изявления. В Ньой и Стамболийски се задоволява само да счупи писалката, с която подписва циничния документ. В други дни жестът му би направил впечатление, но сега е подминат. Пресата на победителите се опива от раздаденото възмездие. "Всекиму заслуженото!" скандират в Париж, а по кабаретата комици си изкарват хляба като се кълчат в униформи на разгромените армии. Смях от сърце. А и от облекчение, че всичко най-сетне е приключило.

Но нищо не е приключило. Защото



това е мир, който програмира войната



Един французин - Анри Пози, пише точно такава книга - "Войната се връща". Вече сме я споменавали тук. Изследва извършената неправда: зверствата в Македония, униженията в Хърватия и Словакия, шока в Унгария от разпокъсването на нацията. И, разбира се, окастрената Германия. Изтъква, че това е една готова война - всеки миг ще пламне. Излиза прав. Книгата се появява в България през 1934 г. След пет години войната започва - в Полша. Друго средство срещу веднъж сторената неправда, освен кръв и барут, светът не знае.

Но защо ви разказвам това?

Връзката е странна, изглежда лишена от логика. Но не-правдата удря човешкия живот по най-различен начин. Затова пък - винаги. Неизбежно. Тези редове са само опит да се намекне, макар и с това драстично сравнение, универсалната зависимост не толкова на битието, колкото на самата съдба от честната или не-честна практика на обществото.

Последният удар, който годината ни поднесе (дано е последният, защото тя още не е свършила) бяха поредните милиони, които Брюксел задържа, заради съмненията към българската съдебна система. Съмнения, впрочем, напълно потвърдени -



море от престъпления и нула осъдени



Онова, което ние вече само на подбив коментираме, онова, на което някои му викат "ние ги хващаме, те ги пускат", онова, което в народа се води като "бълха го ухапала" и "гарван гарвану око не вади", Европа го превежда на езика на цифрите - минус 220 милиона в годишната сметка на държавата. На нашия живот. Защо, ще питате, поетът се обръща и към цифрите? Това не му е специалност, пък и тези милиони не са нито първите, нито единствените в тази минусова сметка - милиард и нещо май достигна европейската глоба! Защото поредната дискриминация на този народ е пряко следствие на не-правдата, царуваща в неговия собствен свят. Защото моралното и материалното за пореден път жестоко и категорично се преплитат. И защото "отвлечени" понятия получават цифрово изражение именно за да ни се напомни, че имат повече от символично значение.

Чакахме влизането си в Европа с доста неопределени надежди, но разчитахме да излезем от батаците на прехода и да изгазим униженията и бедността. Е, не ни напускаше подозрението, че това се прави заради определени хора - онези, които ще го осребрят и ще разцъфтят. Или просто ще лапат. Стягахме коланите и търпяхме - не бяхме напълно сигурни, че пак ще ни изиграят. Е, изиграха ни. Завлякоха ни там като тяхно алиби, за да могат да си играят играта. Старата игра, впрочем...

Този път ни попариха заради



злокачествена липса на справедливост



И не на някаква справедливост въобще, а съвсем конкретно - съдебна. Крадците и разбойниците се разхождат на свобода, делата срещу тях, ако въобще бъдат заведени, затихват и угасват. И тия юнаци се вихрят в държавата - довчера в България, но днес вече в Европа! А Европа не го иска това, ама как не го иска само!

Иначе ние си знаем, че в България правда няма. Защото правда не е само невинните да не са в затвора. Правда е и виновните да не са на свобода. Да са там, където не застрашават никого. Нас, да кажем. А сега вече и европейците. Заради тях, всъщност, е всичко. И за техните пари, разбира се. Собствената ни калпава, безволева, безсилна и - подкупна! - справедливост сега отново ни обрича на лишения и нищета. Този път ни закопа най-скъпо платената прослойка в държавата - магистратите. Но това е друга тема. Ние ще се върнем на договорите...

Общественият договор между държавата и нацията е нашият разорителен, гибелен, нов ньойски договор. Също тъй несправедлив и циничен, също тъй срамен и унизителен. Договор без равноправие и морал, без задължения и принципи, без поглед към бъдещето и отговорности пред него. И той ще обезсмисли и провали живота на поколения българи, и той ще минира житейските перспективи на милиони български семейства, ще ги държи заложници на една върхушка от политически въжеиграчи и мистификатори, от бюрократи и разбойници, от нагли парвенюта и усмихнати удушвачи. Докато се разрази и заради него нещо грозно и зловещо: може да не е война, кръвопролитие и смърт, но достатъчно да срине пак българския живот и да ни върне на нулата. (Впрочем, не се ли навършиха и тук онези деветнайсет години! Ако е така: какво ще се върне?) Кога е този договор съчинен и от кого е ратифициран - ние не знаем. Откриваме само, че се изпълнява. Изглежда, в някакъв черен момент са ни го поднесли и ние сме го подписали, без да го четем. Дори колкото да счупим писалката...

И утре тя пак ще послужи. За кой ли път...