Забавлява ме крамолата от последните дни трябва ли да пуснем еврото във вътрешните плащания или не трябва. Аз от 1997 г. се опитвам да обърна внимание на простата логика, че щом законът обявява една валута (германската марка, еврото) за резервна и прогласява лева за свободно обменяем в марки, после в евро при фиксиран курс, значи трябва да допусне тази обменяемост последователно при всички сделки. Иначе правото да обмениш националната валута по гарантиран курс лесно може да се изроди в принуда да обменяш твърда валута в левове по задължителен курс. Във всички случаи ограничаването на правото на обмен само до сделките между централната банка и банките поражда риск. И налага задължителни такси при обмяна на националната валута в резервната и обратно. 11 години този въпрос стои на дневен ред въпреки



уж съкрушителните аргументи



против идеята да допуснем еврото във вътрешно обращение заедно с лева. Тази идея била не само вредна, тя била даже безотговорна, а такива като мен, които я предлагат, са същи врагове - на борда, на Европа и на народа. Щяло да е скъпо да плащаме в евро, трябвало да се направят много разходи за банкомати, които да пускат евробанкноти. Трябвало да дублираме платежната система - една за левове, една за евро. Щели сме да загубим сеньоража.

Вярно е само последното. Нищо не налага да се монтират банкомати, пускащи евро, а сегашната платежна система без друго има капацитета да обслужва плащанията, дори да са в различни валути - просто същият софтуер трябва да се пусне два пъти. Е, ще се наложи известна доработка, но далеч не става дума за дублиране. Големият аргумент против, важната причина тъй агресивно правоверните да громят идеята да плащаме в евро, е друг:



Европа ще ни дърпа ушите,



ако посмеем да заобиколим "правилата" за допускане на държавите до еврозоната. Европейският съвет обявил, че "едностранната евроизация" противоречи на европейските договори. Направо била несъвместима. Мразя думата "евроизация" и категорически отказвам да разбера какво значи тя - била едностранна или друга. За мен нещата са прости и опират до правото на личността - физическа или юридическа, да се разпорежда с парите си. Нито един договор не дава право на която и да е европейска институция да ми забрани да плащам в евро, долари или в монголски тугрици. И откакто отмениха Закона за сделките с валутни ценности и валутния контрол, у нас



плащането в евро е разрешено



и всеки от нас има това право да държи евро в брой или по сметки и да плаща с евро. Друг е въпросът, че никой не е длъжен да приеме плащане в евро, както е задължен от закона да приеме левове. Не знам защо извъртат въпроса! Не се предлага да обявим еврото за законно, задължително платежно средство - напук на Европа. Идеята е българската държава просто да не пречи, а напротив - да облекчи и да поевтини вътрешните плащания в евро. И днес, стига да се разбере с продавача Стоян, купувачът Иван може да плати с евро вместо с левове. Но плащането ще се таксува като международно и ако двамата са клиенти на различни банки, първо ще им съберат стотина евро и второ, Стоян ще чака за парите 2-3 дни. А плащане в левове струва максимум 10-12 лева и парите идват за часове. У нас вътрешните платежни системи могат лесно да се променят и можем да плащаме в евро точно толкова бързо и евтино, както с левове. А иначе въпросът да пускаме ли еврото или не, е решен:



еврото отдавна е тук.



Депозитите в евро са повече (32.8 млрд. лв.) от влоговете в левове (22.9 млрд.), макар че за еврото плащат по-ниски лихви. Но освен в банки хората спестяват и в брой, а за натрупвания в хартия основно се ползва евро, вероятно над 80%. У нас (и във всяка друга държава) има сива икономика и основното й платежно средство е еврото. Цели отрасли на стопанството определят цени изключително в евро - например наемите и цените на недвижимостите отдавна се договарят в евро. Заемите се отпускат в евро, а за онези, които се отпускат в левове, банките налагат т.нар. "валутна клауза", т.е. ако се обезцени левът, кредитополучателят ще върне повече левове, та пресметнатите в евро лихви и погашения да са на днешна равностойност. Разбирам, че



еврозоната става вътрешна крепост,



клуб в клуба, нова порта, на която ни чака нова процедура на чукане, отваряне, договаряне, плащане, нови условия, нови предпазни клаузи, мониторинг - същата процедура, при която ни приемаха в съюза. Такава процедура не виждам в нито един европейски договор, но тя се налага фактически. Затова не се прехласвам по високопарните приказки за европейските правила: явно е, че въпросните правила се променят и нови се налагат както и когато е изгодно на великите европейски сили. Но това вече е политика, а в политиката от Навуходоносор досега силният има правото да налага правила, а правото на бедния е да спазва правилата и да плати сметката.