Така ми се стече животът, че от 1982-а досега ходя в Москва често - учих там, а после - приятели, поводи. Ако има приз за най-метаморфозирало селище на земята, този град е сериозен кандидат за челната тройка. Причините са много; тук ще избегна анализа в полза на някои живописни удоволствия.



Картина Първа. 80-те...



Аз съм студент, беден - но не колкото повечето ми колеги от СССР. Живея с 90 рубли месечно, има за театър, понякога за такси и ресторант. Те живеят с по 40 (стипендия), ако няма нищо от вкъщи. Повечето нямат.

Огромният град изглежда строен от циклопи, сив е, мрачен. Пространствата са чудовищни дори за фен на пешия ход като мен. Украсите по празник са петолъчки с лампички, червени знамена и образи на вождове. Има гигантски, ту веселящи, ту подтискащи с бюрократична непостижимост лозунги от типа на: "Трудящиеся Тимирязевского района - выполним, перевыполним... и т.н!"

В магазините е претъпкано, винаги. Цените са ниски, но хубавите неща липсват или свършват. За да влезеш в някоя от редките бирарии, чакаш на опашка, понякога час. Вътре достолепни и не толкова люде - полковници, чиновници, обикновени пиянчуги, пият бира, само прави. Питам веднъж защо няма столове. Отвръщат - прави хората се напивали по-малко.

Моят приятел - отличникът Вадим от станция Узловая край Тула, пести пари, за да си купи плат за пънкарски панталон. Пести с месеци, упорито.

Колеги от курса ме питат какви са ми впечатленията от Москва. Вероятно чакат суперлативи. Аз съм дипломатичен, а и в Москва има какво да похвалиш - в случая Пушкинския музей, Третяковка, библиотеките, хитрата система на метрото... А имам ли разочарования? - любопитстват те (все пак писатели са, а някои със сигурност имат и друга служба).

Ами - почти не, как да кажа... - Кажи, кажи! - Бе малко е оскъден асортиментът в магазините, това колбаси, това дрешки...

Те окръглят очи като каракуди (на руски - карась): "В Москва да е оскъден асортиментът? Че тук от пиле мляко има бе, товарищ!"

По-късно разбирам. Месо има само за Москва, Ленинград и Киев. По другите краища с месеци не виждат, примерно кренвирши.

Въпреки това се усеща, че половината свят се управлява оттук. Особено по военните манифестации на 7 ноември.



Картина Втора. 90-те...



Пак е сиво, но с апокалиптичен оттенък. Край изходите на метрото има шпалир от хора, стотици, хиляди. Млади, стари, мъже, жени, всякакви. Всички държат в ръце по нещо (нямат право на сергия), и предлагат - един хляб, пакет цигари "Беломор", чорапогащник... В пролука на шпалира виждам легнал мъж, краката му са голи и синьостта им странно контрастира с мръсния сняг отдолу. Пиян, умрял? Никой не обръща внимание.

По-нататък - просяци. Няма по-печална гледка от руския просяк. Той е самата смиреност, стои по-отсъстващ от тринайсети апостол. Нищо общо с артистичните просяци на Париж или с чевръстите хлапетии на Африка.

Отивам на гости у приятеля Вадим. Той пробива в шоу-бизнеса. Трудно му е, както и на града. Купува евтин салам (всъщност скъп, но некачествен) от будка на улицата, задръстена с фалшив алкохол полско производство. Искам да участвам, той щедро не разрешава: "Снощи взех хонорар от един концерт."

Пристига красивата му приятелка Наташа, по-късно негова жена. Вадим сервира вечерята. Наташа си изяжда порцията за 40 секунди! Усмихвам се на апетита й, и я питам защо е такава светкавица.

- А голод не тетка* - казва тя очарователно.

Обясняват ми, че в града има случаи на скорбут. Самият град прилича на гигантски кораб, изгубил мачти и такелаж, плаващ неизвестно накъде.



Картина Трета. Онзи ден



Чудя се къде са москвичите, волгите, запорожците. Отвреме-навреме идентифицирам по някоя лада-четворка, редичко. Бръмчат беемвета, мерцедеси, хамъри. Двайсетинагодишна мома се измъква от лексус и нахълтва в чудовищен мол, като пътем чурулика по мобилния: "Ой, а я на Бахамы лечу под Новый год. Не хочешь со мной?"

Понеже не пита мен, гледам. Москва през декември е 6-7 часа светлина и 18 часа мрак. Но мрак няма. Всичко свети, гигантски коледни елхи като сгради и гигантски офис-сгради като коледни елхи. Нещо си шушкат през пространствата, не разбирам какво. Долавям само, че е за много, много пари. Всъщност не е чудно - в Москва вече има 100 000 милионера в долари. А за да ги има тях, има значи и няколко милиона жители с по няколкостотин хиляди, нали. (Един млад юрист почва тук с 5000 в зелено).

Вадим ме кани на обяд в ресторантче. Преди няколко месеца мернах приятеля си по една руска телевизия, бяха откраднали крупна сума от дома му, която подготвял за нов свой клип. "Намериха ли крадеца? - питам. Той се смее - не, някоя приятелка ще да е, ама халал да са й, пари се печелят. Разказва как ходил лятос на Лазурния бряг, в Антиб, с другар. Решили да похулиганстват, като се набутали след плажа в най-скъпото заведение, по гащета и фланелки. По идея трябваше да ни изхвърлят, но като чуха, че говорим руски, си затраяха - сигурно ни взеха за тайфата на Абрамович, весели се Вадик.

Докато дърдори, лапа стриди и заръчва втора бутилка "Руфино Ла Солатия". А вярно ли е, че се пие по-малко водка вече? - питам го. - Вярно е, казва. Московчани нахитряха. В моя бранш преди се дънеха с кокаин, мнозина пропаднаха с него. А сега гледам, шмъркат само отвреме-навреме, пазят се. Взеха да си ценят живота.

Ти се смееш като Сталин, когато рече: "Жизнь стала лучше, жить стало веселей, товарищи" - казвам му, а той се хили, кима, не възразява. Как да възразиш с лъжица хайвер в устата.

--------

*"Гладът не е леля", рус. Тоест, не глези.