И това правителство няма да направи нищо смело, за да интегрира т.нар. вносни българи. Става дума за етническите българи от Украйна и Молдова. Тук трябва да се прибавят и сънародниците ни от Македония, но те са по-друга категория и затова алгоритъмът за тях винаги е бил по-различен. Като изключим ВМРО, останалите политици не гледат на гражданите от Македония като на сериозна работна ръка. Темата "Македония" обаче е била и ще си остане актуална на политическо ниво.

Темата за "вноса" на наши сънародници е опасна. Иде реч за диаспора от около 2 млн. българи, извън емиграцията ни. Затова вече 18 г. с нея се заиграват разноцветни политици, обещават чудеса и после стратегически забравят собствените си думи и намерения. Най-важният въпрос, който и досега не е намерил своя верен отговор, е защо политиците искат да върнат тези хора в родината им. Най-баналното обяснение - поради патриотични подбуди, но то не е вярното. Нито едно правителство от 1990 г. досега не е получило безусловно признанието за патриотичност. В името на патриотизма са печелени избори, по-късно обаче кабинетите са получавали други имена - мутренски, орионски, корумпиран.

Другият възможен отговор е:



за да увеличават електората си



Но и този мотив не издържа особено. Първо, защото политиците бързо осъзнаха, че много по-евтино ще им излезе да си напазаруват ромски гласове. (А в това няма нищо патриотично, нали?) И второ, сънародниците ни зад граница имат други критерии и е трудно да се предвиди дали и докога биха подкрепяли безрезервно безпринципната политика на нашите партии.

Смята се, че от 1990 г. досега у нас са се заселили около 25 000 етнически българи, родени извън страната. Колко от тях обаче все още са в България никой не знае, а как гласуват за отделните партии - съвсем никой. Показателно е и друго - в Македония и Молдова живеят по 10 000 наши сънародници с български паспорти. По време на избори обаче в урната в Скопие едва се събират 80 бюлетини, в Молдова броят също не е голям, защото се смята, че 8000 от тези 10 000 са пръснати някъде в Европа.

Досега на няколко пъти са "внасяни" българи - по време на правителствата на Димитър Попов, Любен Беров, в началото на мандата на Жан Виденов и при Иван Костов.



Синият кабинет дори създаде фонд



за трайно заселване, но с тотално сгрешени сметки. Във фонда имаше само 1 млн. лв., а предвиждаха да върнат 50 000 българи от Бесарабия. Когато парите свършиха обаче, ентусиазмът на политиците вече се беше изпарил и никой не даде и стотинка повече. И така бързо се разбра, че политиците мислят по темата кампанийно и несериозно, без стратегия и ясна цел. БСП не изостана от тази мода и миналата година лично премиерът Сергей Станишев се ангажира да връща българи. В миграционната стратегия за 2008-2011 г. попадна емиграцията ни и студентите от реномирани западни университети.

Но и тази стратегия няма щастлива съдба - заради финансовата криза вече се нуждае от сериозна преработка. Нещо, което едва ли ще направи това правителство, а следващото, ако не я отмени, със сигурност ще я преработи основно.

В одобрената политика на кабинета "Станишев" се казва, че тя ще се прилага в подкрепа на развитието на икономиката. Предвижда се създаването на две програми - за трайно завръщане на лица с българско гражданство, които живеят в чужбина, и за привличане и заселване в страната на лица от български произход. Първата програма изисква много средства - няколкостотин милиона лева и механизъм за постоянно захранване на един такъв фонд или сметка. Втората изглежда безсмислена на фона на неудачите на държавата. За да поканиш и върнеш емиграцията в родината, трябва да предложиш условия, по-добри от тези в останалите държави в ЕС, например.

По ирония на съдбата



световната финансова криза



е на път да изпълни една малка част от амбициозната миграционна стратегия на правителството "Станишев", защото тези хора са подгонени от безизходицата и в останалите държави. Това завръщане обаче не е така тържествено, логично и триумфално, като го замисляха управляващите. Гурбетчиите трябваше да проумеят, че по-хубаво от родното място няма и че условията и заплащането тук са също атрактивни. Обмисляха се какви ли не инициативи за посрещане на емиграцията ни от Запад, особено на младите и образованите.

Сега завръщането на българските емигранти е тъжно и безславно. За тях пътят към родината може би просто е по-малкото зло. Дори и със стратегия, правителството се оказа абсолютно неподготвено да посрещне прииждащите от Испания, Гърция и Италия неуспели гурбетчии. Вярно, Масларова успокоява с редица привилегии за безработните догодина, но да не забравяме, че тези хора идват без да са си правили здравни и осигурителни вноски. Така че те няма как да влязат в статистиката на регистрираните безработни, което няма да ги направи по-малко безработни.

Образованите и кадърните, както преди, така и сега, изобщо не мислят за обратен път. Има един-единствен случай, в който юпитата са готови да се завърнат веднага - да станат министри, за да оправят държавата.

През 2006 г., когато правителството на Станишев се трогна от



искането на бизнеса да намери евтина работна ръка,



офертите бяха за 450 лв. заплата за заварчик. Тогава в Украйна с такава професия получаваха 600-650 евро. В Молдова пък липсват такива специалисти. После и от ТЕЦ "Марица Изток" 4 поискаха огромен брой специалисти, макар и на европейски заплати. Това обаче е различно от една политика за реколонизиране на етническите българи от Молдова и Украйна. Просто политиците трябва да проумеят, че няма как, а и не е препоръчително да се опитват да внасят второ качество българи. Това са две различни неща и те трябва да бъдат разграничени. Иначе вършат работа само около избори, когато се обещава като на сватба.

И на тези избори със сигурност на тезгяха пак ще бъде извадена патриотичната идея и пак в нея ще бъдат вплетени обещания за връщане на етническите българи, за възраждане на българщината, за връщане на "Аз съм българче" в читанките, за поставяне на мястото му на ДПС и какво ли още не. Тези политици обаче не ги мислят сериозно тези неща. Изглежда, че първо трябва да си внесем необременени политици, за да ни напишат национална стратегия за възраждане на България. Макар че ако погледнем към историята, нашите възрожденци и първите ръководители на правителството ни след Освобождението идват тъкмо от Бесарабия. Пример за това са премиерите Димитър Греков и Александър Малинов, както и първият ректор на Софийския университет Александър Теодоров-Балан.