Дали е романтичен мит или света истина, но за последните мигове от живота на Че Гевара съществува следното свидетелство. Когато през октомври 1967 г. заловили метежния бунтовник край бедно боливийско селце, то пазачът запитал овързания Че за какво мисли. Попадналият в безнадеждна ситуация команданте отвърнал ни повече, ни по-малко: "Мисля за безсмъртието на революцията".
Аз пък се замислям над този удивително кинематографичен епизод многократно. Той, разбира се, добре се вписва във всяка пропагандистка христоматия и във всяка честна романтика, но има нещо отвъд елементарните трактовки; то е важно.
Що е безсмъртие на революцията? Предсмъртните думи на човека са важно нещо и винаги тежат - предполага се, че от "отвъд" вече му се дава повече знание, затова се анализират с удвоено внимание.
Сетих се за "безсмъртието на революцията", докато гледах как свирепстват над автомобили и витрини из Атина и Солун студенти, работници, анархисти и просто недоволни млади хора...
Поводът им за протест е смъртта на юноша, но никой не се заблуждава. Повод винаги ще се намери, когато голям брой младежи не харесват битието и реда каквито са и искат да ги попилеят или поне пропукат...
Само че тангото между бунта и статуквото, танцувано от хилядолетия, е най-манипулираният танц на света. Бунтът и статуквото се настъпват зверски; обикновено никой от танцьорите не забелязва собствените слонски па, а крещи на възбог за дебелащините на партньора (противника).
По-често си изпаща бунтът, освен когато сполучи да заеме мястото на статуквото. Тогава финалът на поредния танц заприличва на душегубка. Но и в двата случая
жална му майка на победения!
Един логически парадокс в идеологическата парадигма ме смущаваше през десетилетията тоталитаризъм.
Революцията и нейната символика бяха канонизирани в ранг на субрелигиозен нравствен фундамент. Паметниците на героите, загинали в битка с предишните органи на властта, филмите, димитровските стаи, вечерните проверки - често всичко това носеше аура на своеобразна литургия, ритуалите около революцията и нейните жертви бяха напомпани със сакралност...
Тоест малко от малко замислящото се дете, каквото предполагам бях, стигаше до извода - революцията е едно от най-важните и най-хубавите неща в живота! Дълг на човека е да жертва нещо, дори себе си, за нея.
Каква беше моята изненада, когато, поотраствайки, разбрах, че властта позволява фетишизации на революцията, но на миналата такава или на тази в чужди страни, която подкрепяме официално. Хиляди артисти, поети, певци и отбори славеха революцията - от Спартак през Френската, от Септемврийското въстание и Октомврийската революция до Маодзедунската (макар последната за кратко). Получаваха и хонорари за това! Само че, пази Боже, да решиш да практикуваш уроците на революцията тук и сега. Примерно да направиш малък бунт срещу статуквото около себе си - да си пуснеш дълга коса или да се облечеш по-така, по-непозволено, да речем. Ааа, не.
Да не говорим за реплики срещу партийната линия или - о, апокалипсис - за масова демонстрация срещу някакви несгоди на управлението и официалната политика. Не! За тебе донасят, теб те привикват, уволняват, арестуват. При това за разлика от необожествяващите чак толкова революцията демокрации за теб сетне не пишат във вестниците, не излизат тълпи в твоя защита, не носят на гроба ти венци.
Извод първи: когато бунтът вземе властта и стане статукво, той иска да танцува оттук нататък самичък. И дебне чуждите стъпки с лупа, защото помни своите. Тоест - знае цаката на смяната на местата - извод втори.
Гледах отблизо веднъж как стачка във Франция се опитва да прерасне в буна, но не успява. Стотици хиляди стачкуваха за нещо дребно - по-високи заплати. И демонстрираха ката ден. Към тях се присъединиха всякакви - недоволни от парите, от света и своето място в него, от образованието... Част от най-радикалните почнаха да мятат камъни и коктейли "Молотов" към полицията - те обаче бяха усмирени от самите демонстранти, при това с насилие.
Това не се случва винаги - зависи от целта. Всъщност в интерес на истината искаш ли някакви отстъпки от властта,
кротостта и културата не винаги носят успех
А ако има такава дисциплина като култура на революцията, Франция би била професор по нея.
Присъствах и по време на антиглобалистките демонстрации в Генуа, по време на срещата на G-8 преди години. Беше ми много симпатично, че десетки хиляди млади хора са мотивирани в активността си не от желанието да си уголемят банковите сметки. Беше ми и странно да гледам как около 1000 от тях искат да счупят и запалят колкото се може повече неща, принадлежащи на омразния капитализъм - автомобили, офиси, закусвални. Между другото преуспяха в това! Още по-странно ми беше как някой от тези целеустремени млади хора, след като допреди малко е съкрушавал витрината на банката с павета, сетне кротко отива до несъкрушен още банкомат и тегли малко парици, щото - все пак - и разходи има чиляк на този свят.
Въпреки че тогава карабинерите убиха един младеж, нямах чувството, че е истинска война. Както нямам това чувство и при събитията в Гърция днес. Все пак полицията не стреля на месо; смятам това за важна еволюционна шлифовка при революционните практики.
Лично аз предпочитам онзи танц между бунта и статуквото, над който като железен гарант стои демокрацията. (Тогава танцьорите биха могли и други имена да имат, но нейсе.)
Или - да живее безсмъртието на революцията, която не мисли себе като победа на нашите - завинаги. Това ли е мислил Че?
Франция е консервативна страна, в която често в историята прогресът не настъпвал другояче освен с насилие.
Пушкин описа класически "руския бунт" - безпощаден и безсмислен.
Германия - най-учената страна в света тогава - си избра Хитлер да я спаси от голямата депресия. След него беше Телман.
Гърция - "наjслабата алка на еврозоната".