Драмата с ромската фамилия Зрънкови, която вече втора седмица не слиза от вестниците и електронните медии в очакване на своето хем разумно, хем справедливо решение, отдавна прескочи границата на реалното и понятното, пренесе се в света на фантастичното и сюрреалното и упорито тегли в тази посока българските държавни институции. Повечето изявления на кметове, министри, висши полицаи, правозащитници и бивши главни прокурори след 27 юни създават усещането, че държавата се е разпаднала, отделните и органи не знаят какво вършат другите и един автобус хора са в състояние да я докарат до трагикомична безтегловност. Като че ли единствена възможност четящата, гледаща телевизия и слушаща радио публика и особено държавните мъже и жени, замесени в този сюжет, да стъпят на земята и да се върнат в реалността е аферата Зрънкови да бъде поставена в художествен контекст. От драмата във видинския квартал "Нов път" и последвалите митарствания на ромите по пътищата на страната става чудесен сценарий за филм и това изглежда е единственото положително в нея. При това не е нужно нещо да се доизмисля. Животът, както по друг повод е казал Достоевски, е по-фантастичен от всяка измислица. Случката си има всичко, което би я продало на запад - убийство с брадва, възмездие, страст, омраза, екзотично общество, което живее по свои закони и иска държавата да му гарантира тази свобода, мъчителни усилия на самата държава да намери хуманно решение и липса на такова решение, защото Зрънкови живеят по обичаи от време, за което в модерния свят няма пространство. Те, естествено, ще бъдат представени като сложни и трагични герои, като колективна личност, която българската държава се опитва да убие, като я разпарчетоса.

В сюжета на филма не ще е трудно да се открие приемственост с една утвърдена от близо 2 века традиция в световната култура. Циганите винаги са имали специфично чувство за реалност - особено отношение към земята, чуждата собственост, честта, живота и времето. Техният светоглед често е непонятен за нецигани и създава проблеми на правоохранителните органи, но в същото време ги прави интересни за художниците. Животът на циганите е вдъхновявал писатели като Пушкин, Мериме, Лорка и много други. Над кинематографичния им образ са работили режисьори като Емир Кустурица и Карлос Саура. В нашия филм като български щрих в глобалния планетарен образ на циганите заслужава да бъде вплетена забележителната история на рома Асен Христов, който преди две години беше депутат от управляващото мнозинство, но избяга в Лондон и поиска политическо убежище, след като на местните избори през 99 г. накара своите избиратели да подкрепят кандидат от противниковата партия. Струва си като детайл да бъде вмъкната и драмата на ромите от Столипиново с тяхната вътрешна убеденост, че токът е обективна реалност, нещо като слънцето и вятъра и не трябва нито да се спира, нито да се плаща или миналогодишните усилия на роми от Русе да започнат нов живот в Норвегия.

Обикновено циганите малко приличат на държавите, в които живеят. Испанските цигани приличат на Испания, френските на Франция, руските на Русия. В България обаче държавата се разпада и циганите щедро и предлагат шанса да заприлича на тях. Това е един от сюжетните пластове в кинотворбата.

Особено ценна е автентичността на самата история. Сценарият може да се сглоби направо от медийни репортажи.

В началото на фона на погребална церемония драматичен дикторски глас въвежда зрителите във фабулата. Малко напомня за пореден епизод от "Междузвездни войни". Съвсем сбито се излагат причините за войната в "Нов път" между лихварския род Зрънкови и производителите на конски хамути Маркови. Нещо като Капулети и Монтеки. Камерата показва и вестникарски заглавия от типа "Ярост и мъст в "Нов път" и "Двама убити след кървава вендета". След това започва киноразказът. Ромите, натоварени в камион и охранявани от полиция, пътуват първо към Шумен, после към Русе, след това към Дупница, Челопеч и т.н. По пътя има гюрултия, любов, вътрешни терзания за това, което става, от всичко по малко. Другата линия в действието е българската държавна администрация. Камерата показва оригиналните изявления на кметове, министри, депутати.



---------курсив

В полумрачна стая седят сериозни и угрижени мъже, някои в генералски униформи. Мислят как да демонтират клана Зрънкови. Лицата им са удължени, по челата избиват капчици пот. Сякаш не става дума за ромски престъпен синдикат, а току що една от ракетите СС-23 е гръмнала.

-----------------



После действието се пренася сред жителите на квартал "Нов път", които разказват за нравите на Зрънкови. Млада жена обяснява как измамили семейството и, отнели им къщата и нея принудили да проституира. "Те не са хора, като извънземни са. Едни такива черни, семето им злобно." Допълнителна динамика и драматизъм внасят вестникарските комюникета, четени от диктор. "Ромите от Видин, преселени в русенското село Хотанца след кървавите събития в дунавския град, рано тази сутрин бяха извозени с полицейска охрана в неизвестна посока." После действието се пренася сред жителите на с. Хотанца, които обясняват защо не искат Зрънкови за съседи. Следват кадри от парламента, където Герджиков приема ромска делегация, обута в чехли. Мастит правозащитник обяснява пред някаква телевизия, че това изселване е грубо погазване на човешки права. Двама министри го гледат от екрана и се питат дали ако циганите бяха оставени да се избият помежду си, правозащитникът нямаше пак да твърди същото. После камерата се пренася в дупнишкото с. Тополница, после в Челопеч и т.н. Драмата все повече набъбва.

Най-деликатното в целия сюжет изглежда е да се намери развръзка. В историята с клана Зрънкови за един талантлив режисьор това е точно толкова трудно, колкото и за министрите Калчев и Лидия Шулева да им намерят постоянно убежище, без да предизвикват национални сътресения. След като веднъж е повел зрителите по една линия и повече от час ги е лашкал между документалната истина и родената от живота гротеска, режисьорът най-сетне трябва да изведе историята до бряг. При това художествено твърд и житейски достоверен. Тук много творци биха се удавили, но изход има и той е открит още в античността. Нарича се Deus ex machina (богът от машината) - драматургичен похват в древногръцкия театър, при който неразрешим проблем е решаван от бог, спуснат от небето със специален механизъм.



--------курсив

След N-тия ден от пътуването на фамилията. Нощ. В поредното секретно военно поделение, където Зрънкови са установени за нощуване, цари странна тишина. Песента на щурците и огромната юлска луна подсказват, че в тази нощ нещо необикновено ще се случи. Двама млади измършавели роми тихичко като конекрадци се промъкват под телена ограда. По лицата им се чете решителност. Готови са да рискуват живота си, но да се измъкнат от капана, в който са попаднали. Неочаквано двамата се озовават в нещо като хангар с огромна машина, покрита с брезент. Мислят, че е ТИР, но се оказва космически кораб. Единият остава при машината, а другият отива да доведе останалите. Зрънкови много тихо се промъкват до хангара. Камерата показва как охраняващите полицаи, изтощени от дългото безсъние, са заспали. Ромите един по един успяват да се настанят в космическия кораб. Двигателят започва да бучи, от задницата излизат пламъци и синкав дим. Зрънкови излитат към звездите. Драмата на видинския клан напуска България и околоземната орбита, за да скита в космическото пространство заедно с песента "Излел е Делю хайдутин".

----------------



Как и защо космическият кораб се е озовала в България, е подробност, над която сценаристите трябва да помислят. Може да е тайна американска военна база или забравена руска космическа установка. Нужно е и достоверно обяснение на детайла "циганин кара космическа совалка". Може тя предварително да е програмирана за полет към Марс или Юпитер и програмата автоматично да се активира при влизането на "космонавти" вътре. Докато ракетата излита, за по-просветената публика може да има леко намигане - звучи популярна циганска песен от филма "Таборът отлита към небето". Тук тръгват финалните надписи. Публиката става и с влажни очи се отправя към изходите на салона. Тя е раздвоена и объркана. "Циганите са космически проблем", си казват някои. Други схващат универсалното хуманитарно послание на творбата. В началото на XXI век светът съвсем се е смахнал. Хората живеят трудно, нямат цел и посока. Всички са самотни, тъжни и неразбрани. Като цигани в космоса.