Ще има позната програма: управляващите ще изтъкват колко добре са управлявали и как могат още, а опозицията ще доказва каква некадърност цари в управлението, как е време то да се измете, за да дойде тя и да оправи нещата. Кампаниите ще бъдат гарнирани със съсловни вълнения, компроматни войни и - най-вероятно - псевдоразкрития за купуване на гласове.
Управлението на страната обаче в близко бъдеще ще заприличва все повече на управление на икономически картел, тоест - сегашната, както и възможните бъдещи коалиции ще бъдат създавани
на адхократичен принцип
(да си спомним изобретения от Алвин Тофлър термин). Според този модел възникват внезапни образувания, създадени целево за някаква задача, които след нейното изпълнение се разпадат с доста магическа скорост.
Тоест - много вероятно е страната да се управлява пак от коалиция, която преди няколко години е изглеждала невъзможна. А това е реално, защото самата власт, а не различните политическите каузи са абсолютен приоритет на днешната политическа класа.
Тези неща са ясни на мнозина - предприятието България дава възможност да се забогатее от политика, затова в борда на директорите се влиза с популизъм и се излиза със сериозна банкова сметка.
Но ние не сме кой знае колко по-различни от света в тези неща; ако има различия у нас, те са свързани с някаква, що ли, политическа романтичност у обществото ни, която се оказва доста жизнена.
Ние и досега не сме много наясно с отношенията си към политиците - хем ги мразим някак по принцип, а сетне и по заслуги, хем чакаме нещо чудодейно и коледно да стане през тях, като деца, които хем знаят, че чичо Мишо се прави на Дядо Мраз, хем пак тръпнат от възторг, щом го зърнат на прага с брада от памук. Така се палим, че влагаме в политиката страсти и енергия, които, уви, понякога пестим в трудовия делник.
Това палене ни прави уязвими.
Главно две пружини движат избирателя на България. Едната група, по-мотивираната, са тези, които искат "нашите" на власт. Защото с нашите се знаем, защото x, y и z са били познати на чичо и дядо, защото с нашите на власт може и някоя конкретна файдица да падне - проект, служба, сделчица...
Втората група е по-отчаяна и по-голяма; тя иска да се махат тези, защото не може да им гледа доволните физиономии. А кои са тези? - които са на власт. Няма значение кои. Тази група и не чака кой знае какво оправяне.
За нея крадливостта и некадърността на управниците е крещяща очевидност с иманентни свойства. Малкото свое удоволствие и възмездие тя вижда в това да разбута статуквото и
катурне рахатя на сановниците
Но политиците навсякъде по света си приличат. По едни места са по-рафинирани, по-честни, по-образовани, а по други - по-прости, по-хищни, по-грабливи. Продукт са на народа си. В същността си обаче не се различават особено. Те са хора, които харесват привилегиите и "знатността" на положението си, и полагат усилия да ги запазят. Функцията им - да защитават интересите на издигналите ги групи, и в съвкупността си да бъдат буфер, санитар на противоположните понякога интереси у различни обществени части, изпълняват според манталитета си и контрола върху тях.
Затова с интерес и симпатия, но и удивление четох веднъж анализ на политика доктор Николай Михайлов, който, разочарован от живота си в парламента и от политиката като цяло, горчиво упрекна дотогавашните си колеги. Той изобрети находчивото словосъчетание "окаменяване на лукавството" за политиците след професионализация.
Не че не беше прав, но беше неуместен. Ако от отбора на отвратените си попаднал в отбора на отвратителните и от отбора на отвратителните заявяваш на възбог, че си отвратен, ти можеш да си симпатичен, но не и играч. Отборът ще те изхвърли или сам ще си отидеш.
Политикът е човек като всеки друг - в началото на кариерата си понякога е пълен с идеализъм и желание да подобри света.
Нека ми прости уважаемият читател, но смятам за първи път (може би от някакъв предколеден изблик) да изпадна в греха на автоцитатничеството, като предложа малък текст, наречен от мене незнайно защо, стихотворение.
ПОЛИТИКА
1. Истината трябва да бъде казана.
2. Щом всички мълчат, ще я кажа аз.
3. Съдбовно важно е да се каже истината.
4. Доста важно е да я кажа аз.
5. Трябва винаги да я казвам аз.
6. Най-важното е да я казвам аз.
Като чета днес това, между другото, доста харесвано за превод четивце, разбирам, че с него само давам правото за преход между отбора на отвратените и отвратителните на всеки. Не че не може да си в отбора на отвратените, а да си отвратителен. Обратното е малко по-рядко, но също се случва (виж Михайлов).
Но ако днес в ролята си на избирател трябва да съчиня катехизис от три точки спрямо бъдещите управници догодина, се затруднявам единствено как да подредя тези точки по важност. Ето ги пожеланията към родния политик.
| - | Кради по-малко. |
| - | Не посягай на демокрацията, дори да поискам от теб това. |
| - | Бъди компетентен и работи. |
