|
| Графики |
Но простият въпрос защо лихвите у нас продължават да растат, има не толкова лесни отговори. Ако четете и слушате внимателно какво казват банкерите, ще откроите две обяснения - конкуренцията за привличане на ресурс и повишаването на рисковата премия за страната. И двете са верни, но важността на темата и неизбежното в подобни случаи съмнение изискват повече доводи и факти.
Две уточнения са необходими за начало. Първото е, че сериозната разлика между номиналните лихви у нас и в еврозоната е друга история. Тя се дължи на причини, които имат малко общо със сегашната финансова криза: по-високия риск, включително суверенния риск, бариерите пред свободното движение на капитали (трудно е да легализирате доходи пред чужда банка, да не говорим за учредяване на ипотека), нивото на конкуренция, регулативни тежести и не на последно място, инфлацията. Нататък става дума само за динамиката на процентите, тоест за увеличаването на тази разлика.
Втората важна уговорка е, че лихвите, които достигнаха символични нива, са процентите на централните банки и
те са политически определени.
Политически определената лихва често е насочена срещу пазарните настроения и, естествено, тя трябва да бъде подкрепена от съответния ресурс на централните банки. Когато искат да натиснат растящите проценти, централните банки трябва и да налеят достатъчно евтини пари.
При все това предаването на този импулс от централните банки на търговските и оттам на кредитополучателите се оказа проблематично. При това масираното понижение на лихвите по света бе съпроводено от още по-мащабно наливане на ликвидност и поредица фискални мерки в подкрепа на банковия сектор. Растат критиките към ефективността на подобни действия и дори министри (в Португалия и Гърция, а вероятно и другаде) недоволстват, че банките държат високи лихвите и не отпушват кредитирането.
У нас - заради валутния борд, БНБ не рефинансира банките, а основният лихвен процент се определя на база на стойностите на индекса ЛЕОНИА, тоест от пазара, а не от БНБ, която само го изчислява. Българското правителство и паричните власти не са предприемали мащабни действия по подобряване на ликвидността на банките, с изключение на понижението на минималните резерви, които се пренесе само върху междубанковите проценти, и започналото харчене на преизпълнението на бюджетния излишък, чието (косвено) въздействие все още е рано да се оцени.
Така че
валутният борд ни поднася първото основание за отклонение
от световните тенденции. Неговият механизъм досега не позволяваше на централната банка да вдигне лихвите, така че да охлади ентусиазма на поредния строител на хотели по морето или може би на новодомците в Малинова долина, но това, както се казва, е една друга тема, при това дълга. Не позволява намеса и сега, а се разчита на т. нар. автоматичен механизъм, който - оказа се, работи доста странно в догонваща икономика.
Основните лихви (по правило) не са пазарните проценти, те обаче им влият, стига каналите на финансово посредничество да работят нормално. Те не са и лихвите, по които нашите банки могат да привлекат ресурс от чужбина (те са EURIBOR плюс надбавка).
Тези 2.5%, които обяви Европейската централна банка (в сила от 10 декември) и целевият диапазон от 0-0.25% на федералната фондова лихва (от 16 декември) се диближават до най-ниските нива. Другите са лихвите, по които банките си заемат средства.
У нас междубанковата лихва е по-висока от тази по депозитите - 7.8% за тримесечния междубанков СОФИБОР при 6.2% лихва по левови депозити от граждани до 1 г. (съпоставими данни за октомври, оттогава СОФИБОР падна малко). Депозитите в евро се олихвяват съвсем малко по-скъпо от тези в еврозоната - 4.9%. Голямата разлика е в лихвата по кредитите - те са били средно 12.49% по потребителските заеми в лева и 9.49% по жилищните. Това се дължи отчасти на големите маржове, които позволява нашият пазар и които - поне според последните данни, остават сравнително стабилни през последните две години (с известно повишение при левовите потребителски заеми от лятото насам). Нека си спомним, че през 2001 г., когато кредитната вълна още не се бе надигнала, а лихви по депозити от 2% не бяха изключение, тези маржове достигаха 13.5%. Според последното тримесечно издание на БНБ „Банките в България" обаче, те са натрупали буфер, който им позволява да посрещнат известно свиване на нетния лихвен марж.
Към основните и междубанковите лихвени проценти се начисляват
надбавки, които отразяват различните видове риск,
в това число (но не само) риска от промяна на валутните курсове. Ако искате бързо обяснение за растящите лихви у нас, то трябва да го търсите тъкмо в рисковите премии. Още повече, че премиите по така наречените credit default swaps за държавния риск на България, инструментите, които инвеститорите купуват, като застраховка от неплащане на главницата по дълга, отбелязаха внушителен ръст - от около 17 базисни точки през 2006 г. до 70 точки година по-късно, та почти до 600 точки в началото на декември. Ръстът им означава, че възвращаемостта, която търси инвеститорът в български дълг, грубо казано, е нараснала с 5 процентни пункта за около година. Трудно ми е да кажа дали за повишаването на премиите влияят спекулациите около възможна девалвация на лева, както е модерно да се разсъждава напоследък. Подобна динамика имат и спредовете на еврооблигациите ни, измерени чрез EMBI+ (Emerging Markets Bond Index).
Вътрешният пазар обаче (тоест банките и техните клиенти) има забележимо по-скромна оценка за валутния риск, ако съдим по разликите между левови и евро лихви. Разликата между тукашните лихви в лева и в евро средно е около 100 точки за депозитите и от 100-200 базисни точки при лихвите по потребителски и жилищни заеми.
Да видим как се променят разликите в лихвените проценти тук и в еврозоната. Ще видим, че те са сравнително големи при междубанковите лихви - 450 точки, или с 4.5 пр. п. тримесечният СОФИБОР изпреварва EURIBOR, но при отправна точка от около 200 точки в началото на 2008 г.
Данните категорично показват, че не само рискът, присъщ на българския пазар, но и конкуренцията за привличане на свободен ресурс са основните двигатели на повишението на лихвите. Така стигаме до евентуалните проблеми с ликвидността, които служат за обяснение на растящите лихви у нас. Те не означават непременно, че банките са раздали твърде много кредити и сега нямат пари, каквито мнения се чуват. Напротив показателите остават добри, макар че коефициентът на ликвидните активи отчита известно понижение към септември. Можем само да гадаем и дали банките усилено изнасят ресурс към чужбина, та затова набират депозити на всяка цена.
Последните данни от октомври показаха едновременно намаляване на депозитите и активите на нашите кредитни институции и изтичане на валута според платежния баланс. Отчасти намаляването на валутните резерви през месеца наистина се дължи и на увеличаване на депозитите на банките в чужбина, но най-вече на намалелите инвестиции и заеми на фирмите на чужбина при задълбочаващ се дефицит по текущата сметка.
Със сигурност има стремеж към запасяване с пари, както сред нашите банки, така и у техните собственици в чужбина; той е движен не толкова от някакви сложни икономически модели, колкото от страха и от прогнозите за дефлация. Но тъкмо с трупане на пари се занимава целият свят в момента, следвайки императива Cash is king.
Докато доходите на фирмите и домакинствата растяха, западните банки с радост подклаждаха кредитния бум у нас. При перспективата за застой се оказа, че трябва да разчитаме предимно на местните спестявания, които са сравнително скромни. При положение, че неправителственият сектор е нетен длъжник, повишението на лихвите още повече ще намалява свободните доходи на населението и фирмите и още повече ще се ожесточава битката за привличане на вложители. Така че, след като посоката на вятъра се обърна, трябва да плащаме с известно закъснение сметката на прекомерния оптимизъм.
