Най-първото, което се набива на очи, докато четете исторически писмени извори, е изумителната красота на имената на средновековните българи. Понякога ти се струва, че само те са достатъчни, за да бъде почувствана и разбрана епохата - жените са красиви и добри (Белослава, Ведра, Дивна, Добрина, Искра, Калина, Красна, Модра - синеока, Хуба), мъжете - смели (Братослав, Воин, Владец, Дворко, Деян, Добрен, Огнен, Парлиг, Рад, Радан, Хранислав, Храбро, Чръноглав), владетелите - с тържествени и благородни имена. Отношението към децата в цивилизованата част от средновековна Европа е нежно и ласкаво. Византийският учен Кекавмен, който е истински средновековен европеец - наполовина е българин, става изразител на отношението към децата. "Те са малки и глупави - пише той -, но не бива да се оскърбяват, а трябва да се уважават, за да се научат и те да почитат баща си." И продължава: "Своите синове и дъщери бий не с пръчката, а със силата на словото". Тази нежност към децата се отразява и в имената, които им се дават. Често те са умалителни, което, разбира се, не е добре да се прави днес, защото пеленачетата имат едно странно свойство - порастват бързо.



* * *



В "Именника" ранните български владетели са вписани с по едно име, но винаги с добавка на рода, от който произлизат - "Тервел... родът му Дуло", "Севар... родът му Дуло" или "Кормисош... родът му Вокил". Както се вижда от текстовете в старобългарската каменна летопис, не само владетелите, но и хранените им хора се обозначават чрез лично и родово име - "Окорсис... от рода Чакарар", "Онегавон... от рода Кувиар" или "Охсун... от рода Кюригир". Това е твърде важно наблюдение, тъй като по-късно именно родовото име ще се превърне полека-лека в днешното фамилно име. Ако само премахнем свързващия текст, ще добием съвсем ясна представа за изключително съвременната структура на раннобългарските имена, поне в прабългарския им сектор - Окорсис Чакарар бил сътрапезник на владетеля, Онегавон Кувиар се удавил в р. Тиса, а жупан тарканът Охсун Кюригир загинал на бойното поле. Както и днес при споменаването на много известни личности родовото име се пропуска. Очевидно много близки до владетелите са били кандидатът Турдачий, сътрапезник на Омуртаг, и боготорът боилът коловър Чепа, също сътрапезник, но на Маламир.

От началото на IХ в. в България настъпват значителни демографски промени, които са отразени както в писмените извори, така и в резултатите от археологическите проучвания. Почти взривообразното нарастване на населението е за сметка предимно на приток на славянско население от север и северозапад, в по-малка степен - от юг. Владетелите от Крумовия род имат вече деца, носещи чисто славянски имена като Омуртаговите синове Маламир, Енравота и Звиница. Може би под славянско влияние прекъсва традицията за обозначаване на рода.

Нова революционна промяна в старобългарската именна система настъпва от втората половина на IХ в. Налаганите християнски имена, изцяло от чужд произход, смиват последните останали етнически различия в старобългарското общество. Както във всяка могъща общност, в средновековна България чуждите имена, нахлули с приемането на християнството, бързо се превеждат. Така Теодосий става Богдан, Теодор и Доротей - Божидар, Ставри се превръща в Кръстьо, Параскева - в Петка, Теофана и Теопия - в Божана. В същото време имената на славянските божества постепенно губят смисъла си - почти изчезват Лада, Морена, Перун, Сварог, Дажбог.

Вероятно най-характерната особеност на българската именна система е удвояването на владетелските и аристократичните имена. Все още е твърде неясен произходът на това явление, а и рядко някой се занимава с него. Във всеки случай бъдещият цар Симеон-Роман получава имената на двамата си могъщи дядовци - по бащина и по майчина линия. В неотменима традиция двойното именуване на новородените, с официално християнско и с народностно славянско име, се превръща в Самуиловия род. Царете Гаврил Радомир и Иван Владислав са най-известните примери. Също двойни имена носят всички владетели, а вероятно и аристократи и от двата пола през ХII -ХIV в. - Иван Асен, Алексий Слав, Добромир Хръз, Тодор Светослав, Георги Тертер, Теодора Анна, Кераца Петрица, Кера Тамара. През ХIV в. двойни лични имена са отбелязани и сред неаристократичните среди. В някои случаи вторите имена започват да носят значение на родови. Особено през втората половина на века окончателно се оформя именуването и с родово (или семейно) име.

И днес любима тема за разговори са имената на първородните синове и дъщери в младото семейство. Понякога тази тема прераства в многогодишни войни. Още в Античността предаването на името от дядо на внук е често срещана практика, а във Византия е почти задължително. Така император Теодосий II носи името на дядо си Теодосий I. Такава практика със сигурност съществува и в средновековна България. Първо документирано предаване на името от дядо на внук в нашата история, при това от двамата дядовци, е вече посоченият случай със сина на цар Петър и бъдещ злощастен владетел Симеон-Роман, на когото съчетанието от имената на двама толкова могъщи владетели донася само нещастия.



Днес



Изглежда няма у нас по-отвратително съвременно обществено явление от именуването на новородените, които и без това са толкова недостатъчни, с имена, предизвикващи погнуса у всеки истински българин. Какво може да е разумното обяснение за наличието на цели 6 Никълъсовци (с най-разнообразен правопис) от общо 30-ина дечица на детскоградинска възраст, изложили чудесните си рисунки в новогодишна изложба в Благоевград?! С какво невинните създания, едва дошли на тоя свят, са заслужили малоумието на родителите си?! Какво не хареса на тия родители в старинното, макар и от небългарски произход, име Никола?!

Дано никога не ви се случи да видите насмешката в погледа на чужденци, запознали се с някоя Памела от Каспичан. Или отчаянието на учителка в първи клас, която чете списъка на учениците си. Как не отвориха бъдещите родители речниците на българските имена, за да се насладят на красотата им. А трябва да се каже ясно - изследването на българските имена, както на лични, така и на родови, включително и в общоисторически план, е задача, свършена за "отличен" от българската наука. Само през 2004 и 2005 г. излязоха два великолепни речника - на Й. Заимов, и на Н. Иванова и П. Радева, които заедно с речника на Ст. Илчев от 1969 г. и справочника "Кой кой е в средновековна България" (Й. Андреев и кол.) могат да отговорят на всички въпроси, а и да дадат безброй идеи.

Впрочем и "Именникът", който следваше да ползват родителите на новородените до 1989 г., също съдържаше прекалено много имена от чужд произход, предимно според православната традиция. Но все пак успяваше да предотврати поне най-ужасяващите родителски замисли. Сега такива преградки под каквато и да е форма няма. Ще приключа с това, че всички елементи на националната ни идентичност са и елементи на националната ни сигурност.

____________________________



* За този текст авторът Иван Петрински българизира изцяло името си. Макар че Иван се среща още през Х в., произходът му е староеврейски със значение "бог е милостив", поради което за нуждите на тази страница личното име бе заменено с мъжката форма на старобългарското название на вид върба, което стои най-близо фонетически. Родовото име на автора води началото си от Петринска планина, разположена между Охрид и Ресен, където до края на ХVIII в. живеят прадедите му. Въпреки че е географско название, то също бе преведено (от Петър, гр. - камък). Ако познаваме историята на имената си, със сигурност ще избегнем именуването на новородените с позорящи, грозни или просто непонятни чужди имена.