По формулировка протестът пред Народното събрание е срещу тройната коалиция, по дух е антиглобалистки.

Повод за такова твърдение дава нежеланието на участниците му за партизиране на проявата и изобилието на заявени цели при скромен брой участници. Повечето протести, буни и революции са политически събития, които желаят промяна на властта. Обикновено те или изначално симпатизират на даден политически субект, или са организирани от него, или в процеса на патакламата се ориентират към политическа сила, която следва да замени управляващата.

Антиглобалисткото движение в досегашните си проявления демонстрира преди всичко



вид погнуса от наличните политически сили,



нежелание да се реализира нито под тяхно ръководство, нито да излъчи свое политическо представителство от подобен тип за участие в бъдещо управление. Нещо такова говореха интервюираните участници в протестите пред парламента. Те - първо - са мотивирани за участие по различни причини - от екология през отврат от корупцията до "екшън да става". А второ - не припознават като маса "свой" лидер, своя политическа сила.

Обикновено въставащите през всички векове знаят кого искат да катурнат от властта и кого да видят там. Те правят това, очаквайки за себе си повече свобода (каквото и да се разбира под това), повече блага и справедливост. Антиглобалисткото движение според моите скромни наблюдения, както и протестите у нас напоследък са обединени не от идеята "кой да ни води към светлото бъдеще", нито дори от идеята "тези непременно да се махат, за да изберем други" (макар че го има), колкото от смътното, но могъщо чувство: "ТОВА НЕ НИ ХАРЕСВА!"

"Това не ни харесва" е единственият общ знаменател, който можем да сложим под стотиците организации, участващи в антиглобалистките демонстрации през последните петнайсетина години. Има се предвид, разбира се, не наличието на комари в природата или фактът, че човек е смъртно същество, а социалното, икономическото и политическото битие на планетата като цяло. Понеже това битие се определя най-вече от доминиращите политически фактори, то тъкмо срещу тях е насочен гневът - "Г-8", наднационалните корпорации, Световната банка, изобщо онова, което характеризира либералния капитализъм.

Най-много при тези протести си патят транснационалните вериги магазини, ресторанти и банки, скъпите автомобили (палят ги), както и полицията, разбира се, доколкото я припознават като охранителен пес на статуквото.

За да излезеш на демонстрация или барикада, е нужен вид жертва. Човек жертва време, енергия, рискува да бъде блъснат в тълпата, ударен, дори убит (един карабинер застреля момче по време на антиглобалистките протести в Генуа през 2001).

Човек прави жертва, когато е силно мотивиран вътрешно. Мотивационната пружина в случая е усещане на огромен дефицит - на полета за лична изява, на сигурност, на справедливост. Всъщност антиглобалисткото въставане срещу световния ред не е защото различните парчета на планетата се уеднаквяват, а защото на малкия Жорко му се струва, че на силите, които управляват света, не им пука за неговото добруване. Работата е там, че те си могат без малкия Жорко, а той не може без тях - няма изход. За да бъде нужен и потребен, трябва да живее в трепет дали ще им хареса, за да го приобщят, или ще предпочетат някой друг от хилядите малки Жорковци наоколо... Жорко се чувства отхвърлен.



Твърдя, че тъкмо такава сила изкара младите на протеста тези дни



Малкият Жорко се чувства стресиран още щом навлезе в юношеството. Светът, който му предлагаме, му се вижда неуютен. Едни хитри типове са организирали всичко - големите трансмисии на парите и хубавите неща се движат като от само себе си, но имат вид на доста недостъпни. Да не говорим, че самите трансмисии изглеждат чужди и безчовечни - те сякаш харесват не Жорко, а неговата скучна, винтообразна пригодимост.

Нашите Жорковци са още малко - повечето печелят хляб по чужбина, други изобщо не се родиха. Затова и протестите са рехави, но склонни към интернационализация, по имитационен принцип.

Тези неща не застрашават властта особено - първо поради липсата на достатъчен брой хора, готови да жертват време за протест; второ - поради липсата на политическа сила, припозната като лидер, и вписваща се в скицата на сегашната институционалност.

Жорко излиза пред парламента не защото иска той да е вътре - нему



е враг самият парламент като символ на днешния ред



Но замисляли ли сте се защо именно парламентът е средоточие на всеки спонтанен или не бунт? Защо именно институцията, символизираща демокрацията и правото на изборна представителност, е най-атакуваното място в новата ни история?

Защото тъкмо такава власт - непривично неединна в сравнение с близкото минало, склонна към анонимност и размита отговорност, не харесват мнозина, вкл. и Жорко. Истината е, че такава власт изглежда на Жорко объркана като самия него, но по-нагла и порочна.

Кой е виновен за удушения малък Пепи преди години? - Парламентът. Кой е виновен за убития от студент Стоян Балтов? - Парламентът. Кой е виновен за липсата на здрава ръка, която туря всекиго на място, или за факта, че светът е груб и студен - Парламентът.

Когато, недай Боже, дойде друга голяма външна липса - на топло, на храна, на сигурност - към Жорко ще се присъединят всички, който искат власт, чието достойнство не е представителността и изборността. Както в български, така и в световен план.

Това са пък моите страхове. То всички сме Жорковци в някакъв аспект на личността си.