Финансовите клюкари твърдят, че президентът на САЩ г-н Обама смело ще заложи в своя нов 820-милиарден пакет срещу кризата идеята за банково сметище ("bad bank", "лоша банка"). Към този горчив хап предшественикът му, г-н Буш не посмя да посегне, въпреки че САЩ имат доста опит със сметища за "отровни активи". Европейците също не смеят засега да струпат рисковите активи в едно (или няколко) банкови сметища. Те знаят, че по този начин ще прехвърлят



загубите от кризата на гърба на данъкоплатеца.



Западните държавници засега се залъгват с илюзията, че прехвалените със стабилността, финансовата и интелектуалната си мощ техни банки сами ще се справят с финансовата криза. Преди 3 месеца "старите европейци" още се заблуждаваха, че ще са достатъчни няколко залпа обещания, че банките ще бъдат подкрепени, за да успокоят вложителите и инвеститорите, та борсите отново да тръгнат нагоре. Най-много да дадат някоя вербална "политическа" гаранция (например изхвърлянето на Еврокомисията, че вложенията в европейските банки ще бъдат защитени), без да се задълбочават с дреболии като например кой, при какви условия, в какъв срок и в какъв размер ще плаща на клиентите, ако тяхната банка хлопне кепенци. Оказва се, че ще трябва наистина да се плаща. Щедрите приказки и яловите антикризисни програми не помогнаха. Взе се типично за европейската солидарност решение:



да се оправя кой както може!



Няма да има общи фондове и решения. Всяка страна ще търси и ще си плаща решенията за своите банки. Брюксел срамежливо млъкна, ни мониторинг ще прави, нито доклад ще пише. Европейската централна банка си зарови мъдрата глава в плаващия пясък на констатацията, че лихвеният механизъм на паричната политика вече не действа, но тя щяла да поставя и занапред стабилността на еврото над всички други цели. Отделните държави засега крепят застрашените си банки с гаранции и капиталови инжекции. Расте броят на национализираните банки. Но размерът на скритите в банковите баланси загуби се оказва далеч по-голям от очакваното. В Германия преди месец изчисляваха рисковите активи "към 300 млрд". Сега говорят за "300-600 млрд." евро, но "Зюддойче Цайтунг" публикува анализ, според който рисковите вложения са цял билион. Билион! 10 на 12 степен, 1000000000000. Исландия национализира всички банки и фалира. Сериозно се говори, че и Ирландия, и Обединеното кралство са застрашени от държавен фалит. Европейските държави не могат да продължават да поемат нови дългове със същия темп, защото съвсем реално могат да блокират. Трябва да се мисли вече за банково сметище, което да прехвърли риска върху бъдещите поколения. Но нека обясним бегло



какво представлява банковото сметище.



За да работят банките, трябва да имат достатъчно капитал. Колкото нарастват загубите им, толкова повече капитал трябва да наберат. Ако капиталовата им адекватност спадне под изискваната, законът задължава банковите шефове и надзорните органи да поискат обявяване на банката в несъстоятелност. Но държавите няма да са в състояние безкрайно да помпат свеж капитал в банките. Вече е нужно да се мисли за сметище, което да поеме загубите, "лоша банка", която да "изчисти" "добрите банки", т.е. да заобиколи изискването за капиталова адекватност. Сметището е нова банка, чиито задължения държавата гарантира безусловно и затова не е нужно то да има адекватен капитал. Всички рискови ("отровни") активи на банките се прехвърлят на банката-сметище, тя издава в замяна свои ценни книжа, с които се пълни дупката в актива на банките. Става както при прословутия български ЗУНК. Банките получават за своите несъбираеми вземания държавно гарантирани книжа. Сливи за смет. Хоп: капиталът им покрива изискванията. Банката-сметище има задача да събира лошите вземания, които се очаква да станат отново "добри", когато кризата премине. Разбирате, че номерът със сметището е явно



поругаване на правилата,



регулациите и конкуренцията в банковата индустрия. Обаче това е цената не само на спасението на банковата система, но и за запазването на спестяванията и оборотните пари на милиарди граждани и фирми. Ясно е, че тя трябва да се плати. Но къде отиват стандартите за надеждност Базел II? Служили ли са изобщо за нещо? Какво става с прочутите критерии от Маастрихт и т.нар. Пакт за стабилност? В кризата едва ли ще остане и една държава, която да не ги е нарушила. В банковото бунище ще бъдат погребани не само "отровните активи", но и такива стожери на пазарната икономика като морал, имуществена и лична отговорност. Откъде ще се вземат банкери за банката-сметище? Няма ли да назначат отново същите колеги, които работеха в технически фалиралите банки? В крайна сметка онези, които разпространиха заразата, сега ще лекуват пандемията. А "конфликт на интереси"? И да не забравяме главния въпрос: Кой взе парите? Загубите, които нациите ще погасяват с години, са нечии вчерашни печалби и изядени скрити субсидии за неефективни производства. Лошите длъжници ще получат нови подаръци. Банката-сметище ще се стреми да събере все някога поверените й лоши заеми и затова ще предоговаря с разсрочване, гратисни периоди и символични лихви. Нима е спасение измъкването на пропаднали фирми от фалит? Можем ли в България да си представим мащабите на корупцията в Стара Европа, която се мери в билиони евро?