Малко неща са по-неприятни от оргията на самоласкателството, на която ставаме свидетели при раздаването на наградите на знаменитостите.

Но пък номинациите за "Оскар" вече са факт и Америка просто не може да си позволи да стои безучастна. Не и след като Академията за филмово изкуство и наука имаше дързостта подвеждащо да заяви не само че Брад Пит е играл в нещо през миналата година, но и че е един от най-добрите, практикуващи това майсторство.

Абсурди от такъв калибър са една от причините "Оскарите" да продължават да губят зрителска аудитория и влияние. Понякога изглежда, че Академията има желание да се разграничи от средния зрител. Миналата година тв излъчването на "Оскарите" регистрира най-малобройната аудитория за всички времена.

Проблемите са няколко. Най-талантливите актьори обикновено играят във филми, за които на американците не им пука особено, докато във филмите, които привличат вниманието ни, обикновено играе Леонардо ди Каприо. Тази токсична формула запрати очакванията ни до трагично ниска точка.

През 70-те години публиката бе ухажвана със заслужаващи "Оскар" роли на Де Ниро, Пачино, Никълсън и Хофман - звезди, които редовно участваха в артистично смислени филми, които можеха да привличат и масова аудитория. За разлика от тогава днес се е оформило цяло движение, чиято цел е да ни убеди, че непоправимата тъпота на хора като Джейк Гиленхал и Марк Уолбърг заслужава "Оскар", а не обществено презрение.

Освен това през последното десетилетие позволихме на полуопечени, предсказуеми филми като "Американски прелести" да се представят като смислени коментари на обществото и да печелят "Оскари". (Искам да отбележа, че фактът, че позволихме на Роберто Бенини да излезе от страната с "Оскар" за "Животът е прекрасен" през 1998 г. е престъпление не само срещу историята, но и срещу изкуството.)

През тези мрачни дни пропастта между това, което гледаме, и това, което ни казват да гледаме, се разширява все повече. Всъщност тази година дори и след повишаването на цените на билетите за кино кумулативният ръст на боксофиса при номинираните за най-добър филм е на най-ниското ниво поне от 2 десетилетия.

През 2008 г. сред първите 10 филма от боксофиса бяха 5, които могат да се определят като приказки за (предимно мрачни) супергерои - "Черният рицар", "Айрън мен", "Индиана Джоунс и царството на Кристалния череп", "Хенкок" и "Спектър на утехата". (Трябва да подчертаем, че "Индиана Джоунс" беше така трагично безинтересен, че се чувствам така, сякаш от душата ми е откъсната част от детството ми.)

Други 4 филма от Топ 10 бяха с анимация, имаше един за вампири. Не съм ги гледал всичките, но мога да кажа сравнително уверено, че повечето американци биха предпочели да гледат тях - дори и да са дублирани на китайски, вместо да издържат една прожекция на номинирания за "Оскар" "Четецът".

Като филмов маниак надеждите ми за Холивуд временно бяха съживени миналата година, когато два велики американски филма - "Няма място за старите кучета" и "Ще се лее кръв", се състезаваха за най-добър филм. Със сигурност Холивуд може да произвежда майсторски филми, на които да се наслаждава и средностатистическият зрител. Надеждите ми обаче бяха попарени бързо, когато тази година установих, че думите "Шон" и "Пен" могат отново да се смесят с "академия" и "награда".

Често се изтъква, че числата от боксофиса и качеството нямат нищо общо. Със сигурност е така. Но един от крещящите примери за липсата на връзка между Академията и кинолюбителите е "Черният рицар", най-касовият филм на годината. Но дали "Черният рицар" е сравним като произведение на изкуството с "Фрост/Никсън" например?

В наши дни всеки долар има значение. Оскарите трябва да започнат да забелязват и признават значими творби, които и американските зрители наистина харесват. Все трябва да има такива.