В движението си към светлото бъдеще сме раздирани от две сили. Едната сила е адаптивно-подвижна, другата е чорбаджийско-консервативна. На тази вътрешна баталия у българския народ може да се погледне през трагическата призма, а може да се види тя и откъм комичните й измерения. Хвърляли са такива погледи сума ти наши писатели, художници, народоведи, отделни питащи се индивиди.

Умният воевода знае кога да донади към първата сила, а кога - към втората. Защото и двете са важни, и двете са лице на нацията като монетка, с която обстоятелствата играят ези-тура.

По една или друга причина обаче нашите воеводи, не че не са умни, но никога не ги е било особено грижа за нещо друго освен за воеводството. А политическите ни подскоци и културното ни съзидателство са продукт на имитативен, подражателски нагон. Самите воеводи са прост сравнително гювеч, омесен от две съставки - една угодлива - за навън, и една по-авторитарна - за навътре.

Не казвам, че всички и винаги - твърдя само, че най-често е така.

Такава почти постоянна угодливост нашите по-първи първенци демонстрираха ту към Високата порта, ту към Германия, ту към СССР, ту към НАТО и САЩ... Не личи от това страната да е прокопсала повече от други нации, държали се по-неугодливо, примерно по въпроса за чужди бази, войски в Ирак, сляпо следване на актуалния Голям брат...

Националните ни гордости са свързани с редките мигове на вслушване в себе си, а не в моментната конюнктура на съюзническите хорове; така стана с евреите ни през II световна война.

И сега, когато ни спряха газа или когато ни блокират камионите по гръцката граница, имам чувството, че воеводите



по-скоро имитират някакви движения,



отколкото да действат бързо и гневно в защита на собственото племе. Гърция, която е доста по-богата от нас, със сигурност може да обезпечи безпрепятствено движение по пътищата си, дори и да не желае да даде на фермерите си каквото искат. Защото ние не можем да се разправяме с гръцките фермери, дори "с минимален респект" - но с Гърция можем.

Ала да оставим политиците настрана - само за тях пишем тук, като че ли са причина и краен продукт на Големия взрив.

Ние самите, в масата си, не владеем добре ограничения пинг-понг между здравия консерватизъм и рационалната адаптация към модерното. Това, което простодушно е изрефлектирал Добри Войников в "Криворазбраната цивилизация", е нонстоп актуално, макар в други форми.

Всичките ни реакции по повод инсталацията "Ентропа" на палавия хитрец Черни, са плод на все същите комплекси, на все същите неуверености. Голяма част от нас се страхуват, че могат да изглеждат ретроградни и естетически "изостанали", ако не кимат разбиращо пред всяка къде по-ловка, къде по-бездарна провокация, опакована в сенилната вече от културно-чиновническа употреба думичка "творба". Затова търсят смисли и дори са склонни да се опиват от собствен културологичен мазохизъм: "аа, кенеф сме, кенеф сме си - точно ни е видял творецът"... Без да си дават сметка, че с този скъпоструващ и фалшифициран бъзик въпросният творец е бъзикнал самото председателство на ЕС, а едно бъзикнато вече председателство рискува нови и нови бъзици. Вече с по-малко хумор, но с повече последици за авторитета на този съюз, който иска да води към светло бъдеще не само себе си, но и планетата.

Понякога първата реакция е най-естествена. Често тя е и най-вярна. Няма защо да се срамим от подобна:

- Черни, ти си пич с нюх към авторекламата, скандала и добрите пари. Но не ми харесва над клуба, в който членувам, да се глумиш с територията ми. Нито ще те съдя, нито ще те бия за това, но си намери друга галерия, без да се тропваш пред толкова погледи, вторачени насам по съвсем други причини. Я виж колко пусти халета и глави наоколо...

Едно така ясно артикулирано послание, па нека да е само от нас, ще ни донесе дори уважение. Нека впрочем ни донесе каквото си ще, но да е категорично - самата категоричност е в наш плюс.

Да кажем и ясно, че ценностната ентропия в моретата на естетически комерсиализираната Европа е също вид криза. И



доза консерватизъм може да е здравословна.



Не действа ли Черни подобно оногова, довел облечен във фрак истински маймуняк сред почтени бюргери, като в приказката "Младият англичанин" от Вилхелм Хауф? И внушил им, че това е последната мода, разбира се, срещу някои хонорари?

Но когато маймунякът стане еталон, човеците стават Бандар-Лог, стадо, което подскача без цел и смисъл (по Киплинг).

Разбира се, ние няма къде да се денем от имитационни културни, политически, обществени влияния. Александър Иванов може да си направи изложбата след тази на Ян Артюс Бертран "Земята отвисоко" - пак на Моста на влюбените у нас. Не само злото е заразно.

Но ме радват и други жестове. Поетесата Мирела Иванова ми разказа за прочетена от нея случка с Вазов в Италия; тя работеше в музея на поета в София. Вазов се озовал със свой племенник, следващ в Италия по него време, в кафене на Апенините. Заръчал си кафе и захванал да го сърба по ориенталски, силно.

- Чичо, чичо - зашепнал притесненият племенник, като се заоглеждал - тука не се сърба така, бе...

- Тука не знаят как се пие кайвето! - с достойнство отвърнал класикът и продължил.

Без здравословна доза вярност към онова, което те крепи, и без светлината като краен адресат на съзиданието самата земя един ден може да се самоопакова като чудовищна инсталация и да се чучне връз портите на безсмислието, в неговите космически измерения.

Впрочем сещам се за един наш човек, който може да изпълни опаковането както трябва.