4 февруари като че ли винаги ще бъде в сянката на 10 януари 1997 г., което не е съвсем справедливо. На днешния ден преди 12 години се случи нещо твърде необикновено за българската история. Националното съгласие, което по принцип съществува най-вече в легендата за хан Кубрат, неговите синове и снопа пръчки, стана факт.

Естествено, винаги ще има червени хардлайнери, които ще заклеймяват Николай Добрев като предател, опортюнист и прочие. Да, вярно, на 5 февруари Добрев можеше да отиде в НС, за да стане премиер. Само че в такъв случай 10 януари щеше да е като спортен полуден в сравнение с ексцесиите, които се очакваше да има пред НС. Ето защо дори в БСП преобладават онези, които по-скоро се гордеят с датата 4 февруари.

Преди 12 години мнозинството от българския народ постигна съгласие не просто за това, че БСП трябва да си ходи от властта. Тогава бе моментът, в който осъзнахме, че



нямаме друга алтернатива освен ЕС и НАТО



Вярно, БСП се включи в евроатлантическия устрем малко по-късно, чак след като лидерът й Георги Първанов стана президент, но да не издребняваме. Важното е, че ако някой тогава беше казал, че ще сме членове на пакта и съюза само след 10 години, щяха да го сметнат за наивник.

Спомняйки си за 4 февруари, няма как да не отбележим факта, че днес националното ни съгласие го няма никакво. Политическият дебат се свежда до взаимни обвинения в популизъм. Докато са в опозиция, партиите ни са яростни популисти, а като вземат властта, стават национално отговорни - разбирай, крайно незаинтересовани за избирателите си.

Политическото ни пространство е разделено като нивичките по селата преди "славните" текезесарски времена. Дори в кръговете на управляващите и опозицията няма единство. БСП обявява партньорството с ДПС за стратегическо, но това не й пречи да гласува против законодателни инициативи на движението, свързани с обезщетения за пострадали от възродителния процес. НДСВ в момента се чуди как хем да остане във властта, хем да изглежда, че всъщност е опозиция. За ДПС отдавна е ясно, че разделението и люспенето на останалите му идва дюшеш, защото го прави фактор.



Не по-различно е положението



и при опозицията. Чак напоследък т.нар. десни партии осъзнаха, че нямат друг избор, освен да търсят онова, което ги сближава, а не ги разделя. И това едва ли щеше да се случи, ако не се беше намесила Европейската народна партия. Проблемът обаче е, че това става твърде късно - след като ОДС и ДСБ паднаха под заветните 4%. И изглежда не толкова като осъзнаване, колкото като спасителна операция.

Най-обезпокояващото е, че разделението между политици и народ май никога не е било толкова голямо. Протестиращите пред НС освиркаха и дори понабиха някои представители на опозицията, опитващи се да се ашладисат към тях. Кризата в доверието между избиратели и избраници върви отдавна и може да нанесе далеч по-големи щети от финансовата криза. Не че за нея няма лек, той отдавна е измислен. Най-ефективният и бърз начин е появата на нови лица. Той наскоро бе приложен успешно във Франция чрез Никола Саркози и в САЩ чрез Барак Обама. Най-общо казано, докато Иван Костов е лидер на ДСБ, Мартин Заимов ще яде бой пред НС. Ако лидер стане обаче някое



ново лице, необременено от миналото,



шансовете общинските съветници на партията да се радват на по-радушен прием сред обществено активните граждани значително се увеличават. Въпреки някои неблагополучия избирането на Пламен Юруков за лидер на СДС и особено навременната му смяна с друго ново лице - Мартин Димитров, се отразиха освежаващо на партията. Като цяло обаче политиците ни отказват да се поучат от опита на по-старите демокрации и не щат да пуснат кокала, от което единствено губят. Защото така или иначе ще си отидат, само че заедно с партиите си.

Мнозина анализатори отдавна тръбят, че откакто сме в ЕС и НАТО, нямаме национални приоритети. Напротив, имаме, но нямаме политици, които да направят нещо друго, освен да приказват за тях. Ясно е например, че корупцията не може да се пребори изцяло, но корупционната среда може да се сведе до минимум. Само че нито една партия не се заема сериозно с това. И дори някои успехи в тази насока бързо се обезсмислиха и обезцениха, както стана наскоро с поправките в току-що приетия закон за конфликт на интереси. Българският народ е петимен да има възможност да свиква референдуми и да гласува за личности, а не за партийни листи. Само че тези две теми не са нищо повече от предизборна дъвка за партиите ни.

Едно е ясно - ако нещата продължават така, нищо чудно да има нов 10 януари. Изцяло във властта на политиците ни е да го предотвратят, като преди това инициират нов 4 февруари.