В продължение на четвърт век хората от развитите страни живееха толкова сигурно, че не можеха да си представят да пожелаят някоя вещ и да не я придобият тутакси. Евтините азиатски производства и голямата маса свободни пари в западните икономики задоволяваха всяка прищявка. Нямаш пари - нищо, нали имаш кредитна карта. Искаш нова къща - ето ти ипотечен кредит. Трябват ти свежи пари за фирмата - пусни облигации на борсата, или акции, или вторични инструменти. Стигна се дотам, че по-голямата част от сделките и на потребителския, и на капиталовия пазар се сключваха с бъдещи пари. Такива, които ще бъдат заработени. Ще, ако икономиката работи, както досега...

Дори у нас потребителската вакханалия в последните години будеше известно недоумение и безпокойство, макар и сред малцина специалисти. Народът посрещаше разрастването на ипотечния пазар с нескриван възторг. Хората грабеха телевизори и друга техника с ликуването на островитяни, видели за първи път огледало. Малцина се замисляха, че хубавите момичета с листовки за лесен кредит в големите магазини всъщност примамват купувачите да плащат неразумно скъпо. Нали получаваш мечтаната стока сега, а ще плащаш с бъдещи пари...

Но внезапно световният пазарен ред рухна. Огромната и безконтролно нарастваща лавина от бъдещи пари проби язовирната стена и помете вторичната икономика, а с нея и оптимизма на "златната потребителска епоха".



Кризата у нас не се отличава с нищо



от случващото се в развитите страни. Всичко обаче става по-бавно и с по-ниска интензивност. Парадоксално, причина за това е слабостта на българската икономика, незначителният износ и предпазливостта на западните капитали към нас.

Банките усетиха първи и с най-голяма сила задаващите се сътресения. Почти всички банкови институции у нас са собственост на обединения от ЕС и силната интеграция на сектора в европейската икономика предаде директно напрежението върху вътрешния кредитен пазар. Признак за това беше внезапният обратен завой през есента - от почти безконтролно кредитиране в практическо спиране на заемите и паническо привличане на депозити с явен акцент към срочните. Банките с гръцки капитал, усещайки първи задаващата се нестабилност, поведоха новата мода в сектора, последвани от всички останали. Следващата мярка беше рязко затягане на политиката по обслужване на ипотечните кредити и кредитиране на строителството, в опит да се опази ипотечният пазар от сгромолясване.

Строителната еуфория, помпана от бодряшки новини, приток на кредити и средства с неустановен произход, в продължение на няколко години поддържаше цените на нереално високи нива. Секторът се превърна в Елдорадо в края на Европа, привличащо като в златна треска всякакви участници, увеличаващи общия хаос и поддържащи легендата за лесните печалби. В крайна сметка, стреснат от световната финансова криза, пазарът отказа да преглъща безбожно високите цени, а банките рязко стегнаха чувала с парите. От няколко месеца предприемачи, брокери и всички играчи от бранша се суетят в търсене на изчезналите златни жили. Сделки практически няма, а купувачи и продавачи се дебнат. Ползата от това е, че големите градове постепенно се отървават от "строителния терор".

През деветдесетте години наред с приватизацията на мода беше и темата за капиталовия пазар. Всяко споменаване на думи като "акции" и "облигации", не само в медиите, но и в официални изявления, беше изричано с апломб, а всеки икономист говореше по темата с тона и авторитета на главен редактор на "Файненшъл таймс". За щастие тази треска отдавна отмина и след краха на финансовите пирамиди капиталовият пазар се сведе до неголяма, поддържана от държавни административни и финансови инжекции общност, в която свещенодействат малцина специалисти. Нашият капиталов пазар



не е тясно обвързан със световните борси



и в момента през него не текат национално значими процеси. За да стане това, свободните средства трябва да бъдат насочвани в нещо различно от потребителския пазар и строителството. Олигархичният капитал у нас е възникнал на "Магурата" или в полицейските канцеларии и той няма да даде така лесно пари срещу обещание. Затова и сътресенията на капиталовия пазар в световен мащаб в България ще дойдат под формата на буря в чаша вода, без да могат да влошат съществено положението на обикновения българин.

Ако има сфера на дейност, която усеща пряко на гърба си кризата, то това са експортно ориентираните предприятия. Международната конкуренция отдавна е изострена, а българските стоки не са нито най-евтини, особено в сравнение с тези от Азия, нито най-качествени, като тези, произведени в страните технологични лидери. Оказва се, че основните ни достойнства - умерена цена, задоволително качество, благоприятно местоположение и добро управление, не са достатъчни, за да компенсират неблагополучията от последните месеци. Експортният сектор у нас и без това е слаб, затова именно към него е най-наложително да се насочи определена политика на развитие, държавна и обществена помощ. Но за съжаление въпреки очевидната си полезност и нужда от развитие, тези предприятия не успяват да привлекат внимание към проблемите си и вечно биват надвикани от различни други лобита - борсови, инфраструктурни, енергийни, строителни, които обират каймака от малкото държавна икономическа подкрепа. Сигурно защото в производството и експорта на качествени стоки се изисква доста работа и компетентност и няма чак такава далавера.



Пазарът на труда също не е готов да посрещне ударите,



които му готви кризата. Интересно е, че отново държавата няма водеща роля в този процес. Нейните мерки са изключително показни и често се ограничават в сферата на празните приказки или се изчерпват с "Подарък за Бабинден" - хиляди баби на изпит, в бой за влизане в елитната дивизия, на която й плащат да си гледа внучето. В същото време хиляди заети в строителството хора се преориентират в търсене на нова работа, но никой не отваря дума за преквалификацията им. Държавната намеса в металургията с разнопосочните си действия и напразните надежди, които поддържа, също по-скоро пречи на пазара на труда да се адаптира към необходимостта от преквалифициране на голяма група хора, чието освобождаване от този сектор предстои. С идването на лятото броят на сезонно заетите в туризма лица също ще бъде много по-малък от миналото лято. А европейският трудов пазар едва ли в този момент ще се занимава специално с българските проблеми. Спасението от този може би най-силен и с най-тежки последици ефект може да се търси в огромната работа по развитието на инфраструктурата на страната, която обективно трябва да се свърши и която за години напред може да поеме цялата освободена работна сила. Тази задача обаче изисква държавна политика, насочена към реално извършване на работата, и не е по силите на "инвеститори" и "концесионери", като злополучната международна банда, захапала с царска помощ магистрала "Тракия".

В крайна сметка кризата ще регулира дисбаланса, получен между реалните възможности на здравата пазарна система и истеричното потребление на кредит, помпано от съвременния маркетинг. Начинът, по който ще стане това, ще бъде неприятен и дори мъчителен за мнозина, но икономическите закони не се влияят от нашите субективни усещания. Те преподават своите уроци по единствено възможния, а не по най-приятния начин.

А за нас остава да се научим, че всъщност се нуждаем от много по-малко и по-практични неща, отколкото ни убеждават рекламите. И че поне за известно време няма да можем да разчитаме на "бъдещи пари".