Спокойно. Това не съм го казал аз. Казал го е Владимир Маяковски в едно, впрочем, хубаво свое стихотворение. Изкарано от контекста, звучи ужасно, но и неизкарано стряска. Футуристът още приживе е бил упрекван за този стих многократно. Атакуван е и след смъртта си - в доста по-късно съветско време един от най-големите му душмани, дисидентът Юрий Карабчиевски, се занимава с този стих почти цяла глава в голяма своя студия. Разбира се, на поета му се намирали и защитници - като Роман Якобсон.*
Самият Маяковски се е произнесъл по този повод кратко в спор с един от обвинителите си: "Трябва да се отчита защо е написано, кога е написано и за кого е написано."
Един французин модернист, Борис Виан, пък създаде и роман с красноречиво заглавие: "Ще плюя върху вашите гробове". Освен заглавието и книгата си я бива - пълна е с нецензурни изцепки. Той също първо изпати от съда, а после - туй още преди половин век, изданието направи огромни тиражи.
Хората на изкуството обичат скандала, той също ги обича.
Политическите хора пък бягат от скандала; само дето той им се лепи като... простете, ще спестя сравнението, щото предпочитам да подберете във въображението си нещо по-изискано от онова, което мисля.
Както скандали, така и престъпления политическите хора творят главно с усти. Престъпленията им обаче често са невидими, защото

стават на четири очи, в охранявани зали, зад високи дувари

Скандалите се получават главно когато мисълта се излее в речта им без зехтина на автоцензурата. Тогава става забавно за публиката, джакпотно за политическите опоненти и досадно за Пиарите на сгафилия.
Тези гафове и скандали са истинска ценност за общественото съзнание в неговата целокупност, особено за най-новата ни история. Защото нашето обществено съзнание се отличава все още с някаква девствена примитивност, странно съчетание от наивност и почти аграрно недоверие, поне що се отнася до очакванията ни от политическата класа. Нашенските гафове се различават от гафовете на политиците в страни със стара и самостоятелно уталожвана, а не имитационно разчертана демокрация.
Например лапсусите в приказките на президента Буш бяха много - и главно свързани с някои, що ли, дефицити в способностите му за интелектуална пъргавина. Спомням си и един западен министър, който беше рекъл нещо за това как инвалидите си били донякъде виновни за недъга - изплащали лоша карма. После му се наложи да подаде оставка за неуместно споделените свои познания по източни метафизики.
Какво можем да научим от това ние? - смешки и толкоз.
Но когато наш политик кажe: - Eгати държавата, щом такъв като мене й е вицепремиер, това значи доста. Освен наличие на добро чувство за хумор у изказващия се, то ни съобщава и по-тъжни неща - за националната ни неспособност да осъществим политически преход, без той да прилича на бардак. Когато друг политик призове: "Нахранете журналистите!", това говори

за почти пионерската радост на новия държавник

от откриването на манипулацията за собствена изгода, а не като оръжие на омразен идеологически противник.
Когато един политик се изпусне за обръчите от фирми около партията си, той само съобщава и на най-непрогледния Мунчо, че у нас политика и мръсни пари са в здрава, топла прегръдка. Която, както изглежда, само смъртта на системата може да разтръгне...
Когато друг промърмори на ломящ се български: "Аз съм премиер само на тия, които са ми гласували", това означава, че има добър усет какъв капитал е доверието и как може то да се трансформира бърже в некои фамилни ценности...
Впрочем, общ политически усет.
Когато, както наскоро стана, нов кандидат за власт се изпусне за лошия човешки материал, с който трябва да гради непосилното бъдеще на родината, това означава само, че простодушно е обадил онова, което другите знаят, ма не казват. Означава и че внезапно е разкрил непобедимия солипсизъм на всеки, преседял на трончето по-длъжко.
Човекът във властта е склонен към девиации поради рода на заниманията си - регулировчик по обществените стъгди. Големи маси от хора щъкат насам-натам; едни искат наляво, други надясно, едни искат да садят, други да седят на сянка, трети - да ядат веднага и т.н. Тези маси бързо почват да изглеждат на политика с едно лице, лицето на стадото.
Че прието ли е чобанинът да каже на стадото си така:

-	Ей, пичове и прочее добитъци... Аз обичам да ме уважават и търсят за интервюта, някой да ми държи вратата на автомобила, докато седна вътре, обичам да показвам какво да пасете днес, а какво - утре... Вие не можете без мен, а аз без части от вас си мога, я се вижте какво голямо стадо сте.

Само дето вие, които не блеете в тон, много ме дразните.

Изобщо ужасен материал сте, бе!

Не, не е прието. Но се случва някой да се изпусне, обикновено по-бъбривите, в по-неформална обстановка. Впрочем, като заговорихме за материал, този термин е много обичан от хората с пагон.
" - Бее-е-е - изкриви лице господин ротният с чувство на висше презрение, чак и на погнуса(...)Тоя не знае накъде напада ротата! И с такъв материал човек трябва да оперира на бойното поле!"**
----------------
* Едно от тълкуванията - радостно е, че децата си тръгват оттук, преди да са се нагълтали със световната смрад.
**(Мирослав Кърлежа, "Кралска унгарска войнишка новела".)