В епичното задръстване поради блокадата за пристигането на скопския гостенин гледах от автобуса как яркожълт кран вдига и люлее във въздуха заключената от години вестникарска будка на Стефан Венев. Странно, но това ме натъжи повече и от новината за смъртта му, която преди месеци ме намери толкова улисан и угрижен, че нямах време дори да й повярвам. Сега, като виждах как жалкото напуснато павилионче се отлепя от тротоара край спирката и се насочва към каросерията на огромния камион, безнадеждно и примирено осъзнах, че след приятеля ми тук не остава повече нищо. Нито дом, нито гроб, нито дори спомен. Утеших се, че той сам бе пожелал това и бе последвал съдбата (сърцето) си отвъд океана, без дори да погледне назад.
Стефан не бе продавал вестници цял живот. Строителен инженер с добра кариера, някакъв обезумял моторист го бе ударил на пешеходна пътека и го бе натрошил. Събра го наново и го сглоби моят запален читател д-р Славей Конов, оттам се и запознахме. Често пропусках един-два автобуса - да поприказваме. Бяха бурни времена, политика и страсти подлудяваха обществото,
хората грабеха вестници и ги коментираха още неразгърнати
Стефан разказваше страхотни анекдоти и черпеше с кафе от огромен термос. Това ставаше обикновено в студените месеци - и сега се виждам да вися пред будката все в дъжд и в сняг. Лятото и есента Стефан изкарваше на "Арапя", където печеше изстрадалото си тяло. Мен костите ме командват, казваше той, не душата. Подхвърляше, че живее втори живот, а също и че се надява на трети.
Понякога се виждахме с него и Славей в бирарията под кестена и там в един момент забелязах, че Стефан е престанал да се шегува и гледа някак разконцентрирано ("матово" го определи веднъж Славей). Скоро сам разказа какво става.
От известно време сънувал една и съща жена. Сънувал я с подробности - лице, фигура, облекло. Появявала се поне веднъж в седмицата, говорела му нещо, но без звук. Пред морски бряг и тъмно запенено море или в интериор със странна картина на стената. Още не бяха се появили американските сериали с медиумите, които сънуват непозната действителност в детайли и разплитат неподозирани престъпления. Не, това беше само една жена, която нашият инвалид не беше срещал, но която го навестяваше в съня му и която, както той се изразяваше,
"превърташе" сърцето му
Няколко пъти Стефан се бе припознавал на улицата. Тя го обсебваше все по-дълбоко, той се промени, мълчанието го обвиваше все по-сурово и имаше нещо динамитно в това мълчание. Но той търсеше и се стремеше - и все пак измисли нещо...
Помоли ме, ако са ми останали познати от времето на "частните случаи", да намерим някой от онези "специални" художници, които рисуват по описание на очевидци с цел разпознаване. Ще си плати и ще разказва, докато се получи добър словесен портрет на непознатата от сънищата. Но от "частните случаи" бе изтекла много вода, последните криминалисти, които познавах, бяха вече изхвърлени от полицията. Не бях наясно и дали този метод не беше заменен с по-модерния фоторобот. Обещах, но отлагах, не знаех откъде да подхвана. Стефан бързо усети това и престана да ме пита.
Но вестникарската будка е и страхотен център за обмен на информация. Ако там споделите болка и желание, проблем ако изложите, ако търсите адрес или лекарство, надеждата да стигнете до целта е твърде реална. Така Стефан неправдоподобно бързо се бе добрал до нужния човек: арменец от Пловдив, полицейски художник в Гренобъл, който лете идвал в отпуск в старото отечество... Адреса дал негов съученик от художествената гимназия, а после Стефан и френският полицай се установили на "Арапя", където и бил създаден портретът на сънуваната жена.
Видях този образ и дори известно време го притежавах
Художникът се беше постарал: не бе от онези портрети, на които можеш да напишеш "издирва се". Завършеният вариант бе в пастел, чертите бяха омекотени, но и силно сугестивни: и насън, и наяве такава жена може да те закове. "Не и ако я гледаш всеки ден" - помислих тогава. Ще я погледа Стефан и ще се успокои.
Само че Стефан направи друго. Извади копия и тръгна да разпитва. Когато никой не разпознал "модела", той го окачи на стъклото на павилиона си и след месец и нещо една гражданка я разпознала: "Ева от "Люлин". Той я търсел в "Младост", а тя била от другия край на София. Но Ева я нямаше и на другия край на София - тя се откри на другия край на света. Когато Стефан проби и замина, той не обяви, че няма да се връща. Знаел ли е, не е ли...
След време Славей ми показа многозначителна фотография: хубавата жена от сънищата, която държеше на гърдите си онзи "полицейски" портрет. Изглеждаше уверена и доволна. Имаше защо - магнитът й се бе оказал толкова могъщ.
Аз получавах предимно честитки за празници, вероятно го бях разочаровал. Но през цялото време бях убеден, че Стефан е щастлив там.
Любовния му подвиг не коментирам и сега, макар все още да са ми останали думи и за любовта. И цялата тази история не е само удивителна и прекрасна, тя се оказва трънлива и изтощителна. Защото нашият инвалид
намира дамата от сънищата си... в инвалидна количка
В опустяващ приют, на ръба на някакъв индиански резерват. Но за двамата животът започва отново, другояче. След чудото на любовното разпознаване това е "третият" му живот - преданост, скиталчества, тържество на чувствата. Този "трети" живот е пълен с поразяващи подробности, с невероятности и сбъдвания, с перипетии и превратности, с блясъци на верността и изстрадване на любовния дълг. Разполагам с тези подробности. Но ние с вас няма да навлизаме в това. Защото ще замирише на Холивуд. Е, и ще се получи твърде широко "платно", както казват отраканите романисти. А в нашата колонка просто няма място за никакви "платна". В нея може да се вмести не повече от една пощенска картичка.
Тази пощенска картичка за любовта, която да получите току преди Свети Валентин...
