Сутрин, като си отворя пощенската кутия и видя някоя сметка в нея или строга депеша от Данъчната служба, си спомням за Ленин. Той, струва ми се, още докато теоретизирал по чужбините, измислил следното: "Жить в обществе и быть свободным от общества нельзя."*
Тази фраза не е супер революционна, тя е родена по-скоро в момент на рефлексия някаква. Чудя се дали Ленин не е имал кратък и неприсъщ меланхолен пристъп, когато я е съчинил. В нея, ако забелязвате, няма дори нито едно "р, то при Ленин било френско, с натъртване: Ррреволюция!
Тъкмо преди да изляза, виждам в последно време небодра картинка. Дебела, добре навлечена клошарка стои кротко зад вратата, топли се. Мирише зле. Покрай нея й е багажът - пликове с какво ли не, единият пълен с гнили мандарини. Някои я пъдят навън, други, като жена ми, й дават хляб или пари. Аз не правя нито едното, нито другото, вероятно желаейки да съм свободен. Само че за това Ленин е прав - нельзя.
Обществото те туря в схема, нещо ти дава - обществени услуги, чувство за племенна причастност, относителен регламент за позволено и непозволено, според който си простираш поведението. В замяна иска от тебе - да не ходиш гол по улиците, да си налице, ако трябва да се воюва, да плащаш издръжката на тези, които следят за спазването на регламента. Тоест, да плащаш данъци.
При тези взаимодействия се създават различни зависимости между хората - на уважение, на подчинение, на завера и далавера. Една малка част от обществото, да ги наречем със случайното име Маргини, харесват реда, но не харесват своето място в него. Те искат той да важи за другите, но за тях, докато не излезнат на върха, да не важи. Позицията им е рискована и неморална. Ако не ги хванат, излизат на върха, разбира се, с обременена съвест, стига то да значи нещо за някого. Ако ги хванат, лежат в затвора.
Друга част, да ги наречем със случайното име Мургини, са редът. На тях им се плаща, за да го пазят и обезпечават токовете по обществения механизъм. Ако
Мургини започнат да се държат като Маргини
на поверените им места, то е декадентщина и разпад. Единствената видима зависимост в такива ситуации остава само паричната, но всеки с пищов в ръката може да я врътка в своя полза, така че и тя отива под въпрос.
Паричната зависимост е над моралната, над партийната, над отечествената, над всяка друга - така стоят нещата засега. То не е най-лошото нещо на света, стига да важат писаните норми. Но тези, които правят нормите и ги охраняват - те ни съмняват. Очевидно основателно. Слушайки едни реплики по телевизията, си спомних сленга на Дон Корлеоне. Любими думи на дона бяха "приятел" и "услуга". (Корлеоне е от отбора на Маргините, а може и от тоя на Мургините да е днес, у нас.)
Ето думите: "Приятелю... За втори път не ми правиш услуга. Ще се сблъскаме челно." Така един депутат от ДПС заплашва шефа на земеделската служба в гр. Левски. Пуснаха го на запис. Депутатът натиска човека да уволни някого и да назначи партийно-верни хора. Този се опъва, но при челния сблъсък губи службицата си. Уволнената от Долни Дъбник Ралица Добрева била оценявана от някоя си бивша учителка Айгюл Хасанова, която тъкмо уволнените преди това подготвили кадрово.
Кога зависимостта прераства в оливка? При нас често, много често.
Случва се, когато човек смята нормата за мъртва бумага. А за жива смята единствено субординацията в нейните ориенталски измерения: беят нарежда, раята слуша. Беят почива, кафеджията и ибрикчията шетат... Беят бие, провиненият попъшква. Беят напъжда, слугата целува ръка.
Може ли чорбаджията да те вдигне като партиен актив, и да те изкара на демонстрация? У нас може. Наскоро една позната, интелигентна жена, работеща в чужбина, ми разказа с велико изумление как баща й се оплакал под сурдинка. Виден бизнесмен и политик организирал масова демонстрация в София. Извозил всичките си работници с автобуси до столицата, дал им по пет лева, наредил да носят лозунги на новата му партия... "Аз на друга партия симпатизирам, а и този ден не ми се ходеше никъде, ама какво ще правиш, без работа ще останеш" - жалвал се баща й.
Това е незаконно и абсолютно невъзможно на запад, гневеше се тя. А какво го посъветва, попитах я. "Да се повърти малко с другите, после да се измъкне и да се разходи, какво друго."
Такъв, уви, е мазният и често единствен начин да се изсулиш от неправедна зависимост; и той ориенталски. Ние сме повече ориент, отколкото си мислим. От тази гледна точка дори се радвам на факта, че финансовата зависимост днес е така тотална и необхватна, макар зад нея нищо, дори морал да не прозира.
(То оливки е мазно нещо и на руски, маслини значи.)
За жалост светът други зависимости не успя да си изработи. Знам за един, победил парите, нарича се Сталин. Дъщеря му разказва как веднъж му поискала рокля, трябвала й. Той не харесал искането (държал децата изкъсо). Все пак бръкнал в една каса и й дал пачка. Попитал дали стига. Алилуева споделя, че се вцепенила, бил й дал огромна сума. Нито знаел, нито го било еня колко струват нещата от живота. Може така, ако от теб зависят нещата от смъртта.
Сталин наследил Ленин, бил на път да преодолее зависимостта на хората от заплата и пари - мечтата на комунизма. За съжаление доказал, че тази зависимост отслабва де факто само в лагери и затвори.
Парите са честни, когато се обичат с нормите. Ние не се обичаме с нормите.
Затова обществото ни е живо оливие, свободата ни също.
-----
*Да живееш в обществото и да си свободен от него - не става. (рус.)
По повод парите, нормите и икономическата принуда: селяните от анархистката република на батюшка Махно, Нестор Иванович, му се оплакали, че са принудени да се върнат към натурална размяна, щото гражданите (тоест, търговците от града) не приемали никакви банкноти - ни керенки, ни рубли, ни гривни, ни кайзерови марки... Батюшката бързо решил въпроса с обращението - наплюнчил химическия молив, и на листове от ученически тетрадки собственоръчно изписал първата серия от новите републикански банкноти, съдържащи и следния "дребен шрифт" - Банкнотата е обезпечена с главата на този, който откаже да я приеме . Търговията потръгнала - до поредното скарване с болшевиките...