Пред нас имаме три граждански общества. Едно, което много хора напразно очакваха да се появи с блясъка на историческия поход на демокрацията след 1989 г. и от отразената светлина на моралните авторитети на Централна Европа (В. Хавел, А. Михник). Второ, което пълзящо обхваща все по-здраво ежедневието ни и представлява бездарно изфабрикуване на граждански форми от най-активните творци на политическия разпад. И трето, което тепърва тръгва от малкото острови гражданственост, предимно на хора затиснати от проблеми, на които не могат да намерят решение. Хора, тръгнали да правят мини организации с едва прохождащ капацитет и ресурс, все още твърде немощни, за да сглобят национално движение и с малко съюзници сред нелепите български ученици на Макиавели.



Първото гражданско общество не се случва,



въпреки историческата увереност в неговата поява, поддържана от наивността на очакването, че скоростно урбанизираните обитатели на социалистическите градове/села и техните вождове ще минат през цивилизационно прераждане. Второто се случва от напредващото разлагане на политическата демократична имитация, вече разположена безпардонно и ехидно в "евро-атлантическата общност". Третото ни е трудно да видим, защото е едновременно най-точната и най-трудната диагноза на колективните ни възможности като култура и държава. Истинската опасност обаче вече идва от лекотата и скоростта, с която след имитацията на реформи и членство в разни международни организации пред нас изниква едно бутафорно, олигархически моделирано "гражданско общество" на патриотарските шествия и емоции. Общество, в което вече едновременно и с еднаква лекота можеш да си произведеш вандали и крепостни поданици, които сноват "граждански" с патриотарски лозунги или удрят глава в пластмасовите кръстове на някой пореден молебен.

Обещанието за появата на гражданско общество в началото на промените вървеше в пакет с това за демокрацията и пазарна икономика. Оптимистичните наръчници за създаване на граждани, внесени и преведени от Западна Европа и Северна Америка, дълги години обаче обръщаха повече внимание на постепенно появилата се "неправителствена бюрокрация", отколкото на малките и едва прохождащи граждански инициативи и организации. Постулатът, че настойчивото "поливане" няма как (след 10-15-20 години) да не роди будни граждани не отстъпваше на неизчезващото усещане, че липсата на будност по време на комунизма не е просто леко неудобство пред историческата неизбежност на демокрацията. Тази настойчивост и постоянното взиране в малкото ни антикомунистическо минало постепенно накара много да очакват закъсняла поява на еднозначни морални авторитети, вместо да видят трудно проправящите си път малки, но важни инициативи, граждански битки.



Сред сегашната деградация на публичността



ясно вече се виждат контурите на едно далеч по-реално формирование, това на изфабрикуваното "гражданско общество", на маскиращата имитация, която вече е научила и обърнала в свое оръжие цялата реторика и символика на правата, гражданското поведение и протест. Репетициите и представленията на това изфабрикувано гражданство вече виждаме често, всеки път, когато се разчиства терена за някоя "мащабна инвестиция в туризма" и се изисква малко повече от простото купуване на някой кмет (или общински съвет) и нощно навлизане на багерите. По команда поданиците на феодалните градове на България магически се превръщат в будни граждани и автоматично възпроизвеждат написания им език на възвишеното гражданско поведение. По подобие на купуването на гласове, местното относително лесно може да бъде направено национално. Така будните граждани на "малка България" се превръщат в "славни воини" на цели "национални каузи" като все повече приличащата на кръстоносен поход през десетилетията защита на 3 и 4 реактор на митичната АЕЦ "Козлодуй". Като вдъхновение на постоянно нарастващите възможности за изфабрикуване, инженерите по гражданственост могат да се обърнат и към челния опит на страни като Русия и Египет, където този процес е вече доста напреднал. Принос могат да направят и десетките депутати, които имат семейно/партийно/фамилни обръчи от неправителствени и "граждански" организации. Тяхната дейност и без това е свързана с възвишени каузи като ремонтирането/преремонтирането/доремонтирането и/или боядисването/пребоядисването/добоядисването на чешмички и мостове или пък борбата за предотвратяване на разпространението на редките болести по насекомите, например.



Протестите от последните месеци



най-накрая ясно открехват вратата към лицата на гражданското действие в България. Постепенно вървим към създаването на един ритуал на протеста, физически или виртуален "Хайд Парк Корнър", който приема различни хора и искания всяка седмица. Всъщност, пренасянето на протеста в центъра на София "напипва" единствения все още ефективен начин за частичен успех: разполагането на проблемите "под носа" на властта, "очи в очи", във фокуса на блуждаещото медийно внимание, на една снежна топка разстояние. Това поведение остава смислено, просто защото в България институциите и политиците не приемат и не обръщат внимание на ежедневието на проблемите, а единствено на внезапната драма на тяхната хиперболизация, която е в състояние да ги помете. Последната вълна протести е особено интересна, защото даде лице на нещо ново: гражданска, антисистемна/антистатукво нагласа. България е вече наситена от малки разпръснати сдружения, които не са просто страничен феномен на някакъв донорски проект. Повечето от тях са създадени поради съществуването на конкретен проблем, който обединява инициаторите им и пред решаването на който те са често безсилни. Ако погледнем например списъка на организациите, обединени в Конфедерация "Защита на здравето" ще видим следните имена: асоциация "Диабет", асоциация "Аутизъм", "Сдружение на родителите на деца болни от фенилкетонурия и други обменни заболявания", "Сдружение за достоен живот на хора, болни от Паркинсон в България" и т.н. и т.н. Има и немалко "по-ценностно" ориентирани организации: Граждани срещу корупцията, "Електронна граница", коалиция "За да остане природа в България" и много други. Всички те са далеч от митичния поход на идеализираното и учебникарско гражданско общество от началото на прехода, но най-коректното действие е да отбележим началото на едно трудно раждане, което обаче може да не бъде достатъчно за противопоставяне на организаторите на изфабрикуваното гражданство.



Отсъствието на "истинско" гражданско общество



е всъщност обект на политически консенсус. Някои го твърдят, за да удължат причините за своето съществуване. Други го говорят, за да обосноват безсмислието на всякакво усилие за промяна. Трети го правят, за да може техните имитации да изглеждат по-убедително. Но докато това продължава в България се появиха хора, които най-малкото имат кураж да си признаят, че защитата на правата е силно малцинствено занимание, но те са склонни да се заемат с него. Много малко са тези сред българските политици, които имат някаква идея как да общуват с носителите на тази гражданска нагласа. За повечето от тях гледането през страничните прозорци на Парламента е единствено възможното поведение. Но ще подминем нещо много важно, ако не видим, че всички тези граждани, в своята разпокъсаност и "неузрялост" и в своята все още пожелателна съвкупност, изглеждат като една от малкото възможности за промяна в настоящата безпътица. И техният брой не е най-важното нещо.



_______________

*Владимир Шопов (39 г.) е политолог, завършил СУ „Свети Климент Охридски" и Лондонското училище по икономика и политически науки. Специализирал е в Оксфордския университет, Лондонския университет, Калифорнийския университет в Сонома и Ново училище за социални изследвания, Ню Йорк. Управлява фирмата Sophia Analytica.