-----

Академик Васил Гюзелев е роден през 1936 г. в гара Раковски, днешен Димитровград, в семейството на хлебар и шивачка. Веднага след завършване на история и археология в Софийския университет "Климент Охридски" става преподавател. От 1972 до 1974 г. е основател и пръв директор на Националния исторически музей. От 1975 до 1984 г. е ръководител на катедрата по история, а след 1995 - по средновековна история в СУ. Бил е гост-професор в университетите в Москва, Кьолн, Мюнхен и Виена и директор на българския изследователски институт в австрийската столица. Автор е на 6 учебника по история на България за различни степени на образованието.



------

- Покрай всичките спорове в последно време - на колко години е нашата държава?

- Спорът кога трябва да бъде поставено началото на нашата история не е скорошен и са правени опити да се изясни, но напоследък се отиде в някои крайности, като се възприе писаното в Именника на българските ханове. В него първият владетел е Авитохол и следователно нашата история трябва да се премести някъде към II век. Има неща във всяка една история, които са свързани с определени легендарни личности. Те може и да са съществували, но за тях се знае твърде малко. За един период от нашата предистория, който е до времето на трайното установяване на прабългарите на земите на север от Казказ, нямаме писмени свидетелства и веществени доказателства. Напоследък някои се опитаха да докажат, че тази история трябва да се търси къде в Афганистан, къде в Имеон, къде в Хиндустан, къде в Бактрия, но тези неща са в рамките на предположенията. Първото споменаване на българите с тяхното етническо име е от 334, а не от 354 г. в един римски календар. Дали обаче тази общност е била политически организирана не знаем.

- Не е ли обосновано да смятаме, че реалната ни история като държава започва след Освобождението през 1878 г.?

- Не. Българската държавност започва от времето на хан Кубрат. И оттогава трябва да поставим началото.

- Защо твърде често променяме историята си, та да звучи високопарно?

- Това е позиция на ниско самочувствие, защото много са ни мачкали от различни посоки и по различни причини и са се опитвали да ни покажат, че нашата стойност като държава не е висока. В стремежа да се докажем в съвремието, търсим корените на нашето самочувствие назад в историята и се обръщаме към много далечното си минало. Стремим се някои неща да ги надценяваме като исторически феномен и да смятаме, че едва ли не ние сме сред най-старите народи на света. Това е полезно за определен кръг хора, но това не е интелигентен подход към разкриване на историческото ни минало, защото живеем в период, който се характеризира с голям реализъм. Сегашната ни историческа пропаганда е остаряла. Това показване на нашата история в личностно-събитиен план е нещо много елементарно. Не трябва да има много фанфари, показност, помпозност, защото това води до заблуждения.

- Държавността ни обаче прекъсва на два пъти по време на византийското и турското робство. Не сме ли загубили повече от това, отколкото сме взели като влияние и от византийци, и от турци?

- Всяка държавна формация е продукт на своето време. Ако през ранното Средновековие като политически елемент господстват прабългарите и налагат своята организация, то след завладяването на България от византийците прекъсват традициите и държавата не се възстановява в институционните форми, в които е съществувала, а възприема византийския модел, което е естествено за общност, дълго живяла под робство. Естествено, че същото става и след Освобождението. Остава някакъв смътен спомен за държава, но институциите, които са съществували преди, не са възобновени.

- Това, че нямаме установена традиция, както в Англия и Германия, на нас като народ ни помага, така ли?

- Да. Вземаме от всичките по малко, което в повече случаи е за добро. България е държава, която в най-новата си история след Освобождението е била принудена, волю или неволю, да се подчинява на действията и политиката на Великите сили, независимо коя доминира сред тях. И, естествено, да изпитва силно влияние в своята външна политика. Ние имаме един период от края на XIX в. до Балканската война, когато се опитваме да водим самостоятелна политика и да търсим реализацията на нашия национален идеал - освобождението и обединението на земите, в които са живели българи. За съжаление, Ньойският мирен договор прекрои нашите граници и нещата отидоха натам, че трябваше да бъдем в непрекъсната отбрана - да защитаваме това, което е останало от българската територия.

- Учат ли се нашите политици от историята?

- За много неща днес те безспорно са виновни, но трябва да кажа, че не могат да се учат изцяло от историята, защото тя не се повтаря. Те трябва да вземат поуки от неудачните ходове на своите предшественици, а такива има много както в международен, така и във вътрешен план. Ние, учените, не можем да бъдем близко до политиците и да им даваме акъл, макар че те се нуждаят понякога от него, но пък не го искат. В тези 20 години на промени, който е вземал властта, не е искал акъл от никого, а чрез властта да придобие други неща, защото тя у нас е пари. Естествено е да се стреми човек към властта, но да е в името на решаването на проблемите на една държава - като се започне от личността и се стигне до макроструктурите. Един политик преди всичко трябва да научи изваждането, а не събирането, т. е. първо да даде. И оттук идват и големите беди. Всички онези, които така или иначе през последните години управляват България никога не направиха опит да получат някакви съвети, да се консултират с хора, които знаят, да потърсят тяхната подкрепа и помощ. Непрекъснато се търсят случайни хора и всичко е на базата на политическите предпочитания. В държавата трябва да има определен елит, на който да се гласува голямо доверие, за да могат политиците да се опират на него. У нас има самозван елит. Сега отгърнеш вестниците или пуснеш телевизора и току научиш, че "елитът се събрал". Кой е тоя елит? Какви са тия хора? Това са певачки, разни манекени, манекенки, поп певци. Защо нито веднъж не видяхме елита, който се изразява в мозъчно вещество и който успява да създаде продукти, били те научни, икономически или политически?

- В историята има ли подобен период като днешния?

- Аналогиите винаги са погрешна стъпка. Всеки период е уникален сам за себе си. Аз разсъждавам като човек, който консумира своето време - живея в него, уважавам го и същевременно искам то да отговори на това, към което се стремят моите сънародници. Имало е много исторически периоди, в които се е чувал само един глас. Сега сме в така наречената демокрация, но понякога тя е много криво разбрана. Демокрация значи и дисциплина - на действието, на мисленето, на отношението към нещата.

- Но погледнато исторически в кои периоди сме имали демокрация - в ранната българска държава ли, в средните векове ли, в най-новата ни история ли? Като че ли нямаме традиция.

- В Средновековието няма - монархическата власт не се основава на демокрация. Непосредствено след Освобождението със създаването на парламента и с ограничаването на властта на монарха чрез Търновската конституция се търси едно демократично развитие. Независимо от това принципите на демокрацията и след Освобождението непрекъснато се нарушават. Един Стамболов, който през последните години твърде много хвалим и величаем, съвсем не е демократ. Същото наблюдаваме и след Първата световна война, когато за да се преодолее политическата криза, на гребена на вълната се качва Стамболийски, който се опитва да наложи власт, близка до диктатурата, както и кабинетите след него - на Цанков и Кимон Георгиев след преврата на 19 май. И имаме един процес ту на демокрация, ту на нарушаване на нейните принципи, за да се стигне до периода, в който Борис III налага своята еднолична власт. В историята ни трудно можем да открием кратки периоди, в които се налага демокрацията.

- Погледнато назад винаги сме имали водачи. Имаме ли ги в днешно време?

- Водачите в съвремието са сравнително малко както в международен план, така и в национален, защото времето не е на големите политически водачи. Вижте как бързо се сменят на международната сцена и след Де Гол няма голям европейски политик. В много отношения сега механизмите на управление са съвсем други и същевременно тези периоди, в които се отдаваше внимание на отделни личности, способни да поведат партии и държави, са минали в историята. Ние живеем във време, в което по-голяма роля играят институциите, отколкото отделните личности. Няма нужда от големи водачи, защото няма големи идеи. Големият технически напредък ги е смазал. А водачът трябва да носи в себе си голяма идея. Сега има повече прагматизъм - хората искат да живеят добре и се стремят да консумират блага. Наблюдавайте младите и ще видите, че се стремят не към някаква идея, а се интересуват от това какво ще им даде възможност по-бързо да се реализират и да получават повече пари.