Когато тези дни се върнах на улицата на моето детство, не се изненадах, че едва я намерих. Събориха старите къщи още преди десетилетия и местата им не личат. Всъщност, онзи образ на улицата съществува единствено в такива като мен изгнаници, за жителите й той отдавна се е разнесъл - сами са го променили или, ако щете, убили. Да не говорим, че и днешните обитатели са хора нови и непознати - нови пак единствено за мен, защото повечето са прекарали на нея поне по половин живот. Човек не трябва тъй далече да се връща - рискува да загуби цял един свят, който носи със себе си и в който с времето все по-често и сладко се потапя. Единственото лице, което разпознах, бе върху избелял некролог - Емануил Г., навършили се бяха четиридесет дни, но кой знае кога се бяха навършили. Некрологът бе прокъсан. Забоден с ръждиви кабари на стара изпочупена липа. Бях паднал веднъж от нея, нямаше как да я забравя и сега не повярвах, че това е същото дърво - смалено и омърлушено. Зад нея, върху наклонения тротоар пред високата кооперация се бяха наредили четири еднакви джипа. Нямаше помен от стария плевенски двор, в който някога бе домът на Емануил - с високите трендафили и с каменната пейка, където



в далечните неделни следобеди

баща му свиреше на цигулка...



Филмът на детството ми е отдавна накъсан и избледнял, цели епизоди са заличени, други съзнателно и завинаги съм изрязал, но кадрите с тези необикновени следобедни концерти са се запазили. Висок мъж, с костюм или по риза, изправен пред насядалото си семейство, упоено свири в провинциалната тишина. Трябва да ме има и мен на тази кадри, заедно с другите дечурлига, заслушани и скрити - родителите ни строго предупреждаваха да не смущаваме хората, да не се "завираме" и да не вдигаме врява. Кой знае защо махалата, пълна с пришълци от селата, проядена от клюки, изневери и комшийски крамоли, дискретно предоставяше спокойствие на този мъж и децата му, изселени отнякъде и приютили се в опустялата след поредица от кървави събития къща на млекарите Тушмакови. Може би от състрадание към гадната им съдба, а може би за да се вгледа скришом в живота им, иначе затворен и необясним. И от това примамлив.

Веднъж разказвах за това на драматурга Б. - споменът избликна неочаквано, а той се случи на масата. Б. се запали, страхотен филм става от това, представи си само: човекът свири като на сцена, а пред него жена му, както е с готварската престилка, и децата с чантите от училище. Какъв кадър само, стига да го напълним с характери...



Оставих го да си приказва...



Съпругата на цигуларя никога не се показваше с кухненска престилка, а специално пък на "концертите" винаги беше с шапка. Както и Емануил и сестра му не бяха с чанти, в неделя нямаше училище. Те просто седяха на пейката, притихнали и сериозни, и слушаха. Години след това разпознавах някои пиеси, които чувах по радиото. Не твърдя, че тази музика ни е омагьосвала, по-приковаваща бе гледката: едни други хора от някакъв друг живот. Те се различаваха от всички. Пак в неделя, само че сутринта, открито ходеха на черква. След време, като попадах на нещо за квакерите или за толстоистите, си ги представях като тези хора. Тихи, внимателни, овладени. И с много достойнство.

През лятото виждах бащата да работи като разносвач на лед. Майката продаваше закуски в една будка до киното. Самият Емануил единствен от децата идваше с дълги панталони на училище, никога не нагрубяваше и беше изнервящо любезен. Всъщност, единственият път, когато сме разговаряли по-дълго, бе години по-късно - случайно се засякохме във Варна. И двамата войници, и двамата в отпуск. Пихме бира и си приказвахме за Плевен. Изненадах се колко е обикнал този град на собственото си заточение, в думите му имаше вдъхновение и страст. Вероятно и затова, когато на семейството бяха позволили да се върне у дома, той бе останал там. Там бе и умрял, както се разбираше от некролога.



Но защо ви разказвам това?



В автобуса за София Надежда Пашева ми довърши историята на Емануил Г. Останал в града заради нейна братовчедка, която трябвало да познавам, но не си спомних. Учил счетоводство в Свищов, но значително по-късно от нас - дълго не му разрешавали да следва. Работил на различни места, овдовял, отгледал детето си. Събирал плочи с джаз. Майсторски играел бридж. Промените не го развълнували. В края на 90-те дъщеря му, млада учителка по френски, по време на ученическа екскурзия била изнасилена и убита във Велико Търново. Имало дело, точило се, прекратили го. Убиецът бил син на големец от малцинствата, сплашили свидетелите, намазали някоя и друга десница. Емануил побелял светкавично. Дори веждите му станали бели. Спрял да говори, общувал с жестове. На втората година отишъл в онзи град, проследил злодея и го застрелял пред дома му. И не бе умрял в Плевен, в Плевен той никога повече не се върнал. Умрял във Варна, в затвора. Появили се некролози, но кой ги е правил, не се знае. Не е оставил никого в този град. И все пак, има някоя душа, която го мисли...

Мисля го и аз сега, късно и внезапно. И се питам какво животът ни върши с нас, има ли въобще значение така нареченият житейски път, какво си наследил и възприел, както и за какво си бил предназначен? Един и същ живот ли е това, или са два и повече - и тъй различни? Има всякакви теории, науки има и специалисти - те храбро обясняват защо човек постъпва така, както никой не очаква точно от него. Но съдбата е такава тайна, че остава неразгадана, дори след като се е вече изпълнила. Такава трябва да е била и съдбата на Емануил Г.

В едно съм сигурен: той е намерил своя отговор.

За да ни го остави като въпрос...