Обратно на цивилизованото предизборно поведение напоследък в България недоволството от електората избликва непредпазливо в немалко политически словоизлияния. Нервни и неконтролирани тиради от подобен характер могат да се засекат главно по телевизионните канали. (Там, където словото е писано и може да се види "черно на бяло", господата и госпожите са по-внимателни.) Кой знае защо, върхушката се уповава повече на своите спогодби и комбинации, отколкото в доверието на избирателя. Това доверие тя си представя като придобито веднъж завинаги, разпределено й по право и готово да се трансформира в гласове според хрумванията и споразуменията на нейните лидери. Странното е, че



в тази своя тъй крещяща заблуда



тя обикновено излиза права - избирателят сменя цветовете си много по-рядко, отколкото тя самата. Ако в държавата без затруднение може да се изброят немалко политици, изредили вече по три-четири партии, сред избирателите такива хора са процентно много по-малко. Избирателят по-скоро ще престане да гласува, отколкото тъй често да се измята. Може би защото заради тези свои изневери той не получава нищо, докато политиците обикновено биват богато възнаградени. Човекът от народа най-често съжалява (за пореден път), че са му взели гласа с измама, докато човекът по върховете предварително и изгодно е спазарил своето движение. (Тъжно, но факт е, че не се смятат измамени единствено онези, които продават гласа си - петдесет лева са си петдесет лева. Мижава сделка, но сделка. Как са излъгани и те, е друга тема.) Затова и политиците не се съмняват в доверието, което вдъхват. Буди недоумение



патосът им на хора, претендиращи, че глаголят истината



И все по-често най-невинен уточняващ въпрос предизвиква гняв - събеседникът бива заподозрян в непозволено съмнение. Истината е, че немалко господа (както казахме - и госпожи също, а госпожите дори особено) възприемат недоверието като вид вина, като политическа провокация и опит да бъдат злепоставени в очите на избирателя. Извън въпросите, за които е прието да се благодари, все повече стават въпросите, за които те кипват, а понякога и ругаят. Да се държи политик заплашително вече не е такава рядкост в българския ефир. Истината е, че тази заплаха е съвсем реална, но в съвсем друг план - нас ни заплашват политиката и самият начин на управление, които българските политици практикуват в днешно време.



Наказателното им предизборно поведение



вещае сурово отмъщение за избирателя след изборите. Все едно дали ще са мнозинство, или опозиция. Защото репресията, която и едните, и другите, упражняват върху нас, има едно и също име - корупция. Независимо дали са спечелили или загубили, те успяват да си гарантират корупционната квота от благата в държавата. И доколкото тя в тези месеци се разпределя, трябва да ги разберем - нервите им са опънати. Подозират, че не им вярваме и избухват.

А доверието според българския манталитет е направо задължително. И е обязаност на събеседника. Не е дълг на онзи, който заявява и убеждава, а на другия, който слуша и преценява... ако преценява. Повечето от нас вътре в себе си сме убедени, че дължим доверие всекиму, докато той не го съсипе. Вместо да очакваме той да създаде това доверие, да го вдъхне, да го потвърди, па тогава чак да се възползва.

Припомням си не един и два случая в този живот, когато съм преживявал скандали на тема "Ти не ми вярваш!" Близки и далечни са ме навиквали, загдето им се видяло, че се усъмнявам в думи, в обещания, в дела. И понеже нямам воля да отричам, най-често съм си признавал. Без дори да знам защо не вярвам, без да знам защо признавам. Такива необмислени признания са ми донесли повече проблеми, неприятности и щети от повечето действителни вражди. Някои от тези лица се превърнаха в доживотни душмани.



Само защото не ги излъгах, че им вярвам...



Понякога, особено в криминалния пласт на живота, онзи, който по някакъв начин издаде недоверието си, може да загуби живота си. Човекът, който не се финтира, там се приема като опасен. Той се превръща в пречка, а оттам и в жертва.

Няма средностатически българин, който да потърси причината за насрещното недоверие в себе си. "Ти не ми вярваш!" е вик страстен, по своему искрен, но и разрушителен. Възмущението в този вик е изпепеляващо. Този вик не признава невинни, никога не търси правота, основания, най-невинни съмнения. Дори хора, които пет пари не дават за честта си, в подобен момент се сещат за нея.

Да търсим причината в себе си е дарба, не твърде често срещана по нашите земи. Самохаресване и агресивна безкритичност към собствените качества определят отношенията в повечето обществени слоеве. Партньори, приятели, събеседници, близки или чужди хора биват обвинявани за причини, които трябва да потърсим в себе си. "Ти не ме харесваш!" е вопъл, в който освен разочарование ясно се разчита и закана.



Да не говорим пък за "Ти не ме обичаш!",



където отчетливо се съзира опасност за живота. (Впрочем, точно с тези думи една атрактивна дама преди време прободе и уби приятеля си, но такива сюжети се разказват отделно.) Тук, при демокрацията, в Европа всеки все още вярва в правото си да изисква определено отношение, не, определено мнение за себе си. И това мнение да е каквото трябва...

Защото щипането на политическото хоро в България въобще не е позволено. Дори с въпроси. Очевидно и това попада в обхвата на депутатския имунитет...