Феномен ми е, че след обявяване на резултатите от кампанията "Голямото четене" по БНТ имаше възмутени. При все че познавам индивидуалистичния и отчасти мазохистичен нагон на сънародника си - да е критичен към цялата вселена, пак се изненадах.

"Под игото" е извадена от нафталина, за "Под игото" са гласували тези, които не са чели нищо от ученическите години, "Под игото" е комплексарщина и реверанс към националистическите мании - такива коментари имаше. Намериха се и проницателни умове, които откриха политическа поръчка в резултатите. Те възмутено допуснаха, че електоратът на БСП и "Атака" стои зад вота.

Това е особен вид увреденост. (Първо ми хрумна "мунчовщина", но се сетих, че Мунчо е по-светъл образ.)

Увреденост е, защото демонстрира един наш неизчегъртваем порок. Той е изконното ни недоверие към собствения избор. Ние доста безропотно приемаме избор, наложен отвън (е, понякога с възмута, но главно тайна). Изборът обаче, който правим сами, ни смущава. Не вярваме в него. Как така ние ще изберем, и няма да сбъркаме, или работата няма да е купена и мошеническа? Този избор се превръща в обект на остракизъм и насмешка, независимо дали избираме кола, политическа сила или любима книга.

За тази увреденост говоря и мисля, че тя е плод на вековно наслоени рефлекси. Наскоро си приказвахме с Митко Новков за наблюдението му, че типичното българско селище



е на границата между полето и планината.



Полето, за да се храниш от него, и планината, за да забегнеш в гъсталака, щом дойде враг. Той ми обърна внимание, че при това бягане е опасно да сте мнозина - ще ви влязат лесно в дирите, и бедата готова. Най-добре всеки да се шмуга за себе си, и да кротува в кошарата; по-невидим си, ако си самичък.

Мисля, че това "самичък" е фундаментален рефлекс и за днешните ни реакции. Мираж е общият избор, а да действаме вследствие такъв единно е почти невъзможно. Привиждаме в такова общо движение опасност. Дали тази опасност е вероятност от осмиване отвън, дали е страх от заблуда поради погрешно избран ориентир, дали от измама поради недоверие във възможността да излъчим качествен елит от собствените редици, е въпрос вторичен.

Важното е, че се съмняваме. Същото и с "Под игото" и бедния Вазов. Затова първите реакции бяха: "А я да видим другите!" - тоест, дали много сме се изложили спрямо външния ориентир. (Така беше и с кенефа на Чорни - да видим другите.)

Оказа се, че другите са други. Най-различни. Едни, уж етнически склонни към национализъм, избраха преводна книга ("Властелинът на пръстените" - Германия). Други, склонни към леки комплекси поради езиков изолационизъм, избраха своя - "Звездите на Егер" от Геза Гардони (Унгария). Трети доста напред туриха Библията, която е всичко друго освен любим роман (Великобритания, Австралия).

Всъщност от гледна точка на целите при тази кампания няма особено значение какво си избрал. Важно е, че тя прави зрелище от занимание, което предполага уединение и което трудно се бори с екрана и монитора. (От тази гледна точка "Властелинът на пръстените" дължи победите си не само на Толкин, а и на Питър Джаксън.)

Във факта, че на финала българите са гласували за "Под игото", няма нищо друго освен послание. Посланието е такова: 1. Книгата е вид образованост. 2. Ние българите винаги сме държали на образоваността, тя е част от поводите ни за национална гордост. 3. В нашата история си имаме символи, за които се държим поради интуитивна нужда от скрепяващи митовете ни елементи. 4. Такъв спояващ елемент е Вазов, такива са и Левски, и Ботев. 5. Посланието ни е: не е важно какво сме чели сто пъти, а кое четиво за нас има олтарно значение още от школото. Такова четиво е "Под игото".

Разбира се, аз си имам своята пледоария за Вазов и от чисто естетическа позиция, което ще спестя. Ще кажа само, че "Под игото" е хубава книга, особено ако я четете не като училищно задължение. Редно е обаче да отдадем дължимото на Вазов, който създаде литература в страна, пълна главно с чобани, за които досегът до четивото се изчерпваше с Псалтиря. "И да нямаше друг писател в българската литература освен Вазов, пак щеше да има българска литература", бе рекъл наш автор, мисля Караславов, преди време. Бих добавил, че е достатъчно



за кредита на респект към Вазов



от страна на всички тези, които живеят в българската литература и от нея, стига да не са от кириакстефчовското коляно.

Писах преди години палав текст по повод 150-годишнината от рождението на Вазов. Ще си позволя в заключение да го цитирам: предвид актуалността му сред сегашната гълчава:

"Иван Вазов е романтик, но не е чак такъв романтик като Виктор Юго.

Вазов е дори министер, но толкова прочут министър като Малро не е.

Още той е и голям ерген, но не преуспява в ергенлъка колкото Гогол.

Друго за Вазов какво - голям природолюбител и пътешественик е. Обаче да стигне до сафарита в Африка като Хемингуей - не, не.

Най-важното за Вазов днес е, че е класик. Но не толкова колосален класик като Гьоте например.

Да не говорим, че е тънък сърцевед и психолог, но ще е твърде пресилено и нелепо да го турим до Достоевски.

Нашият сопотчанин е мъж достолепен, но няма как да е граф - като Толстой, да речем.

Возил се е и на конска кола, и на трен, но чак да управлява самолет като Екзюпери - ааа, това не.

Имал е и малко хър-мър с властите, но да го разгърне чак до Нобелова награда като Солженицин не сполучва.

Обаче за сметка на всичко това Иван Вазов е Наш Дядо, и Наш Народен; изобщо - Наш великан!

Да не се занасяте с него, че ви изкинвам ушетата, ей."