Странно се стичат събитията за един град понякога. Промяната само на едно-единствено условие подлага често на съдбовно изпитание крехкия градски организъм. Един от главните балкански пътища - от Солун и Сяр за София, чието използване е доказано за първи път в периода VII-VI хил. пр.н.е., получава ново трасе през 1920-1925 г. в отсечката северно от Рупелския пролом. Новият път убива един от най-старите български градове - Мелник. Запустяват и много села - през 1936 г. например е закрито като населено място с. Врабче (до днешното с. Илинденци, община Струмяни), разположено на мястото на град от втората половина на ХIV в. Градовете могат да съществуват само свързани един с друг.

Вече почти е уточнено новото трасе на автомагистрала "Струма". Дано тези, от които това зависи, добре да са сметнали откъде ще минава вече пътят. Едва ли имаме нужда от нови призрачни градове, за чието оцеляване после да се борим.

* * *

Ако не друго, то поне екстравагантният изглед на Мелнишките земни пирамиди е привлякъл към това място древните. Силните ерозионни процеси обаче са изтрили почти всички следи от това време. От първата половина на IХ в., или дори от още по-рано, трябва да е името на Мелник - във всички славянски езици името на града означава "бяла глина", "бяла песъчлива и ронлива почва", "белезникава сипкава земя". Такива имена носят десетки местности по българските земи, а и градове в Полша и Чехия.

Пак поради ерозионните процеси на хълма Славова крепост следите от първите средновековни заселници са много малко. Със сигурност може да се каже, че тези първи заселници изграждат и пазят тук своя крепост именно през първата половина или даже през първата четвърт на IХ в., но следите от нея меката скала почти не е запазила.

Етническата чистота на населението по среднострумското, както и по средноместенското поречие след VIII в. не подлежи на съмнение. Старото балканско население тук отдавна го няма - колективните монетни находки, които показват наличието му, спират още в края на VI в. Няма никакви следи и от прабългарите на Кубер, чието присъствие ясно се забелязва в Прилепско-Битолското поле и на югоизток от него, но до среднострумското поречие те очевидно не стигат.

Към България земите в поречието на Средна Струма са присъединени през 837 г. при похода на кавхана Исбул, който преминал оттук, за да окаже помощ на въстанието на смоляните по долното течение на Места.

През IХ и през по-голямата част на Х в. Мелник се оказва навътре в България, далеч от големите събития. Първото споменаване на крепостта е във връзка с трагичните за България събития от 1014 г. След Беласишката битка, още в края на юли или най-късно в началото на август, император Василий II се отправя точно към Мелник. Населението на града и на околността било събрано в крепостта. Византийците дори не правят опит да превземат "силната и почти непревземаема крепост Мелник". С хитрост и убеждение Василий II влязъл в града. Отново български Мелник става през 1195 г., когато при похода на цар Иван Асен I според свидетелството на Никита Хониат към България са присъединени "намиращите се около Сяр български области".

Вероятно още в самото начало на ХIII в. или дори в последните години на ХII в. Алекси Слав, син на неизвестна по име сестра на царете Иван Асен I, Петър и Иваница, е пратен за управител на Родопската област.

През октомври 1207 г. друг сестреник на първите Асеневци, Борил, започва царуването си с репресии срещу всичките си близки роднини, които можели да претендират за търновския престол. В Цепина Алекси Слав, пръв братовчед на царя, побързал да се обяви за независим владетел. За да си осигури подкрепа и да закрепи държавата си, през 1208 г. Алекси Слав приема да бъде васал на цариградския латински император Анри, брат на пленения в битката при Одрин Балдуин. Точно от латините Алекси Слав получава титлата деспот, признание за държавата си и малолетната незаконна дъщеря на Анри за жена. В края на така богатата на събития 1208 г. съдбата обърнала гръб на новоизкования деспот - братовчед му Борил завладява заедно с Мелник и цялото поречие на Средна Струма.

Вероятно през 1211 г. деспот Алекси Слав успява да си върне Мелник. Какво значение придавал деспотът на града става ясно от това, че той веднага пренася столицата на държавата си от Цепина в Мелник.

Един изключителен нов паметник - църковна камбана с дарителски надпис, може да се свърже точно с годината 1211, с преместването на деспот Слав в Мелник и с намек, че поотрасналата му жена може би го дарила с неизвестно по пол и име дете три години след сватбата. Никакво друго свидетелство, за каквито и да било деца на деспот Алекси Слав, не се съдържат никъде другаде в изворите, нито за първия му брак, нито за втория.

Така значението на камбаната се увеличава неизмеримо, не само като пръв по време подобен паметник в Европа, но и като исторически извор. Тъй като детето не е споменато в надписа по пол, то тогава съвсем основателно трябва да се предположи, че камбаната е отлята още преди раждането му. Отсъствието на каквито и да било по-късни сведения за деспотславови деца трябва да ни накара да подозираме най-лошото за съдбата на отрочето. Най-късно през 1216 г. починала и майка му, което сложило край на връзките между Цариград и Мелник.

Деспот Слав продължил борбата за оцеляването си. Търновското царство и Иван Асен II изглеждали далече, та деспотът заложил на солунския владетел Теодор Комнин, като се оженил за дъщерята на шурея му Теодор Петралифа. Чак до 1230 г., до битката при Клокотница, изглеждало, че Слав се е наредил на правилната страна. През 1224 г. солунските му роднини вече претендирали за цариградския престол, а Теодор Комнин бил помазан за василевс от охридския архиепископ Димитър Хоматиан.

Не винаги нещата са такива, каквито изглеждат - държавата на деспот Алекси Слав продължила само до 1230 г., когато след битката при Клокотница не било възможно да съществуват каквито и да било съперници на Иван Асен II. Един пръстен с лилия, намерен във Велико Търново, може би е последното свидетелство за могъщия деспот Слав. В следващите векове българите ще наричат най-южната си планина Славееви гори. Мелник, изживял своите звездни 20 години, през целия ХХ век ще се бори за оцеляването си и никога повече няма да бъде столичен град.



* * *



Извори



"Планината Родопи . . . и нейните крепости, а също и Мелник владеел Слав, който бил роднина на цар Асен и бил почетен с деспотство от цариградския император Ерик [Анри], за чиято дъщеря, родена му от наложница, той се бил оженил. Този Слав . . . като завладял силната и почти непревземаема за всички противници крепост Мелник, станал самодържец и не се покорявал на никой от околните владетели. . . И никога никому не бил нито подчинен, нито се свързвал истински във вярност и съгласие."

Георги Акрополит

Превод на М. Войнов



"Онези, които желаят благополучието на временните неща . . . бързо свършват и преминават като сън. Онези пък, които заедно с благополучието се грижат и за [духовните] блага . . ., и своята слава по-величествена ще направят, и ще намерят някаква малка душевна придобивка. . . Така прочее и ние, след като се преселихме от Цепина в тукашното наше владение Мелник, пожелахме да издигнем из основи честна обител и да съберем в нея сбор от усърдствуващи мъже в помен и молитва нам и на нашите родители и на всички онези, които мислят и вярват благочестиво, която [обител] по божие желание бързо построихме в една част на Мелник [в най-източната част на хълма Свети Никола], като изградихме храм и го назовахме на името на пречистата наша господарка Богородица От пещерата . . . На тази обител подарихме селото, наречено Катуница [днешното Катунци, на 10 км юг-югоизточно от Мелник], ведно с неговите жители, оттогава и занапред да го владее заедно с всички права и правдини, и с неговата околност, и цялото владение. Събраните в единомислие в нея [обителта] иноци имат целия приход от него за разпоредба на всички нужди. . . Затова, прочее, като издадохме, подписахме и подпечатахме тази наша дарствена грамота, дадохме я на обителта за вечно утвърждение през месец януари, индикт 8, година 6728 [=1220]."

От дарствената грамота на деспот Алекси Слав

Превод на Ив. Дуйчев