Някои може и да помнят: в първите години след 10 ноември в София излизаше един необичаен вестник, казваше се "1000 дни". Човек оставаше с впечатлението, че това е предвиденият срок на излизането му, че е разчетен да изпълни някаква задача, за която са отделени тези 1000 дни. Но той не изкара толкова. Въпреки "временното" си заглавие, вестникът хващаше окото: форматът му бе като на входна врата, а и екипът му си го биваше - после всичките направиха кариера в занаята. Точно в този вестник, преди още да съм го видял, Юри Лазаров ме натисна да отпечатам нещо "от чекмеджето". Тогава това бе модерно, още не бяха преглътнали тъжния факт, че по чекмеджетата нямаше нищо. В моето имаше, но то не беше защото не можех да го публикувам, а



защото съм си такъв: печатам само

когато вече не мога да го отлагам



Бях завършил една книга документална проза, но не бях публикувал нищо от нея единствено защото откъсите бяха много дълги и никой вестник не можеше да преглътне такива обеми.

Та в тази поредица (която, впрочем, се наричаше "Други думи") за първи път бе отпечатан и един "пълнометражен" текст, също загадъчно озаглавен, "Луис Прима и артилерията". Текстът всъщност беше пространно размишление за съдбата, ставаше дума и за други хора, за други биографии. Самата дума "съдба" в току-що приключилия исторически период бе разглеждана твърде двусмислено и с едно наум, защото, както се знае, при социализма човек е господар на природата и ръководител на живота си. А също така там не важат никакви мистични сили, никакви непознаваеми фактори. Но от всичките лица в онова повествование за нас сега е интересен единствено самият Луис Прима, а всъщност доктор Александър Х., хирург (тогава) в голям град в Източна България. Разказваше се за неговата изключителна дарба на магосник ортопед, за "медицинската" му слава, както и за атрактивната му човешка слабост - да изпълнява при всяко събиране старото италианско парче



"Бона сера, синьорина",



откъдето му беше дошъл и артистичният прякор Луис Прима.

На едно такова изпълнение присъствах, то се преля в семеен скандал и на другата сутрин докторът дойде да се извинява и да обяснява, заставен, естествено, от взискателната си съпруга, която бе решила, че чуждият човек непременно е останал шокиран. Натиснах за подробности и докторът разказа, че цял живот е искал да стане певец, имал данни и надежди, но през военната служба го пратили в артилерията и там при една стрелба загубил слуха си. Спомням си, каза, че станал лекар "от отчаяние". Затова пък какъв лекар! Бяхме почти връстници, а той вече имаше жизнено дело, свой принос в човечеството, име, поклонници. Беше щастливо и мощно осъществен човек. И както се оказваше, бе вътре в себе си нещастен, наранен от живота си, разгромен от жребия. Съзнавал, че мнозина са готови веднага да се сменят с него. Но и самият той бил готов за смяна: цялата си слава и положение - за дарба, слух и микрофон...

Дълго мислих за него. След време написах онзи текст и престанах да мисля. Ако искаш да се освободиш от нещо в душата си, напиши го! Дори и ако не искаш - ти се разделяш с него, то вече излиза от теб. Както се оказва - завинаги. После събитията в живота ни се завъртяха с друга скорост и в друга посока. Ако понякога се сещах за д-р Александър Х., то бе колкото да си река, че с неговите способности в днешно време той сигурно процъфтява.



Но защо ви разказвам това?



Тези дни от Португалия се завърна арх. Максим Цонев. В едно градче на атлантическия бряг видял "онази" страница от "1000 дни" - в огромна рамка на стената в дома на... Луис Прима. Докторът живеел там от петнайсетина години, сам, без семейство и почти без приятели в чуждия свят. Запазил изрезката от вестника като някакъв спомен от миналия живот, отдал се безропотно на професията си - и не съвсем.

В града бързо го разпознали като вълшебник на хирургическата маса. Когато местните се спречквали, разпространена заплаха била: така ще те наредя, че и българинът няма да те оправи. Но всъщност жителите в градчето били, както повечето португалци, внимателни и доброжелателни хора и той ги харесвал. Човекът разпитвал за мен. И той бил сигурен, че не може в днешно време да не съм просперирал. Мислел, че "1000 дни" излиза все още и не знаел, че онзи текст с неговото артистично име го има и



в книгата ми "Сърца в неизбежна отбрана",



издадена още тогава. Изглеждал напълно уталожен, работел благотворително и за един старчески дом наблизо (възрастните и в Португалия лесно се чупят и навяхват) и смятал, че един ден ще се оттегли там.

Само Максим може да измъкне такива признания от почти напълно непознат човек, но той не бе дошъл да ми ги разправя, а да ми донесе изпратения за мене диск с една-единствена песен на него. Ще се досетите от първия път: "Бона сера, синьорина" в изпълнение на д-р Луис Прима. Разказа още, че всеки петък докторът прекарва вечерта в една кръчма на брега, взема микрофона и изпълнява в тази кръчма песента на своя живот. Получава се доста вълнуващо и публиката го насърчава. Още повече, че в такива вечери всички получават и питие от него. Така и Максим обърнал две чаши порто. Едната за доктора, каза той, и едната за тебе...

Това е цялото допълнение към онази история от "1000 дни". Така да се каже, допълнение от хиляда и първия ден. Че мечтата може да бъде пренесена през живота, през годините и през цял континент дори - ако човекът и мечтата са верни един на друг. И че никаква съдба не може да ги стъпче. Нито нея. Нито него...