Алън Копле беше образ и подобие. Това е онзи култов лицемер, който олицетвори "новия политик" в едноименната английска комедия. Досущ като старите политици, Копле беше едър мошеник, но пък "младостта" му даваше предимството да е по-гъвкав в кръста. Тъй както децата винаги са по-отворени и нахакани от родителите си, тъй и Копле бе доста по-нахален и безскрупулен от "старите политици".

Сериалът се появи в края на 80-те години в Англия, а у нас бе излъчен десетина години по-късно? Но кой да извлече поука от блестящата телевизионна сатира, когато на живо се вихреше луд политически екшън. Днес, след още десетина години, като че ли урокът е научен. Житейският опит, макар и кратък, отново се оказа класна стая за най-ценните знания.

Някъде до към 2001 г. обществото непрекъснато крещеше "Искаме нови лица в политиката". Когото и да питаш, щеше да ти отговори напоително и убедено: "Старите муцуни трябва да си ходят, нека да дойдат нови, неопетнени хора, политиката се нуждае от проветряване...." В 2005 г. тези гласове позатихнаха, а днес пък съвсем не се чуват. Най-показателен е отзвукът, който предизвиква СДС. През последните две години тази стара и греховна партия роди наистина двама нови лидери, пръкнали се от нищото, но обществото не изпадна във възторг: "Пазете се, младите идат!".



За някои десни политолози това вероятно е вредна апатия,



тъй както за левите е недопустимо "нов човек като Кирил Добрев" да среща безразличие. Но това не е греховно равнодушие, нито пък младостта е станала порок. Това е самозащитен инстинкт. "Новият политик" освен добър филм се оказа и една от заблудите на българския преход. Трябваше време, за да бъде разконспирирана. Е, времето мина, пареният каша духа, а маменият избирател придобива имунитет срещу лъжи.

Митът за "новите политици, които ще спасят България" рухна от раз през 2001 г., тъй като царят го натовари с най-много излъгани надежди. "Новото", предлагано от Симеон, помпаше поне още три големи химери, покълнали върху прибързаните очаквания от демокрацията: за месията, който неопетнен от мръсотията на прехода ще изчисти всички от батака; за "нашите деца", които, побягнали да учат и работят на Запад, ще се завърнат под мишница с "честния капитализъм"; за "новия политически модел", който ще ликвидира "партийното противопоставяне, изсмукващо силите на нацията". Всички тези пожелания се сбъднаха, за да покажат, че са елементарна утопия - царят се оказа меркантилен месия, юпитата - Копле на квадрат, а "политическият модел" роди безпрецедентна за европейска държава политико-икономическа олигархия.



Провалиха се и други "нови политици"



Пламен Юруков залезе още преди да е изгрял, Мартин Димитров лети в същата орбита. По места върлуват политически феодали, чийто събирателен образ на национално ниво е чист и неопетнен човечец като Христо Ковачки. След упорито търсене Сидеров намери "новото" в лицето и парите на Слави Бинев. Дори Станишев и Борисов от гледна точка на 20-годишния преход са нови лица в политиката. Проветриха ли я, освежиха ли я, донесоха ли правила, знания...? Не. Първо, защото нямаха нови каузи и второ - по-важно, защото "новите политици", както и "новите капиталисти" се оказаха идейно и семейно свързани със старите комунисти.



Народът лека-полека проумя тези "случайности"



и вече по-трудно се хваща на кухи клишета. Вижда, че "новите лица" са един от лозунгите, показали несъстоятелността си през времето, подобно на други сходни: за "десните демократи", "социалната левица", "наказанията за престъпленията на стария режим" и т.н. Това не значи, че народът е имунизиран срещу нови глупости, или пък не стои безучастно в очакване на поредните чудеса и месии. Но все пак промяната е видима. Хайде на бас, че преди 10 години Тошко Въвода масово щеше да бъде възприет като "честен, народен човек, който може да говори смешно и меко, ама като отиде там горе, ще ги направи на пух и прах"! Преди 10 години и Любка Качакова изглеждаше карикатурно, но никой не й се смееше, а Кошлуков - напук на биографията си, минаваше за нов.... А сега дори Борисов, въпреки трескавите медийни опити да бъде позициониран като "алтернатива", вероятно ще вземе два пъти по-малко гласове от царя.

Песимистите ще отсекат, че честни и кадърни политици никога няма да се появят. И ще бъдат прави, тъй като политиката е мръсна работа и дори добрите намерения катерят стълбата на Смирненски. Оптимистите пък ще отвърнат, че поносимо корумпирани и поносимо безотговорни политици има доста по белия свят. Втората хипотеза се базира на надеждата, че България все някога ще стане бяла държава. Вероятно е така, но ни трябва още много от това, което все не ни стига - време. Гражданското общество не се назначава с постановление от десни или леви комунисти, а се ражда постепенно и от само себе си. Дистанцирането от политиката, която някой политолози клеймят като "апатия", е първата стъпка от оздравяването. Втората е активизирането, което непременно ще се случи. Трябват ни още житейски уроци и много простички каузи, които все някак ще освежат голямата политика.