ХХ век е зад гърба ни, но още не сме се научили да живеем в ХХI век или не сме се научили поне да мислим по начин, който му подхожда. Не би трябвало да е толкова трудно, колкото изглежда, защото основните идеи, които доминираха в икономиката и политиката през миналия век, безвъзвратно изтекоха в канала на историята. Това бе начинът на мислене за съвременните икономики (и затова за всички икономики) в аспекта на две взаимно изключващи се противоположности: капитализъм или социализъм.

Преживях два практически опита за тяхната реализация в чистата им форма: централизираната държавно планирана икономика от съветски тип и напълно неограничаваната и неконтролирана капиталистическа икономика на свободния пазар. Първата се провали през 80-те години на миналия век заедно с краха на европейската комунистическа система. Втората се срива пред очите ни през най-голямата криза на световния капитализъм от 30-те години насам. По някои показатели сегашната криза е по-голяма, защото през 30-те години на миналия век глобализацията на икономиката не е била толкова развита и освен това предишната криза не е засягала плановата икономика на Съветския съюз. Още не знаем колко тежки и продължителни ще бъдат последиците от сегашната световна криза, но със сигурност те слагат край на един модел пазарен капитализъм, владял света и правителствата след годините на Маргарет Тачър и президента Рейгън.

Затова са



обречени на безплодие



както вярващите в някаква степен в чистия, недържавен, пазарен капитализъм, който представлява международен буржоазен анархизъм, така и вярващите в плановия социализъм, незамърсен от частния стремеж към печалба. И двата фалираха. Бъдещето, а също настоящето и миналото, принадлежи на смесената икономика, в която общественото и частното са преплетени по един или друг начин. Но как? Това е проблемът днес за всеки, и особено за хората от левицата.

Никой не мисли сериозно за връщане на социалистическата система от съветски тип - не само поради политическите й грешки, но също и поради самонарастващата тромавост и неефективност на икономиката й (това обаче не бива да ни води към подценяване на нейните впечатляващи социални и образователни постижения). От друга страна, до имплозията миналата година на глобалния свободен пазар дори социалдемократическите и другите умерени леви партии в богатите страни от зоната на северния капитализъм и в Далечния изток залагаха все повече върху успеха на пазарния капитализъм. Факт е, че след краха на СССР не мога да си спомня партия или лидер, които да са отхвърляли капитализма като неприемлив. Никой не му е бил по-предан от новите лейбъристи. В икономическата си политика Тони Блеър (до октомври 2008 г.) и Гордън Браун могат да бъдат описани без преувеличение като Тачър в панталони. Същото важи и за Демократическата партия в САЩ.



Базовата идея на лейбъристите



от 50-те години насам е, че социализмът е ненужен, защото на капиталистическата система може да се разчита повече отколкото на всяка друга за процъфтяване и генериране на богатство. Единствената задача на социалистите бе неговото равномерно разпределение. Но след 70-те години ускоряващата се глобализация направи това все по-трудно и подкопа традиционните устои на лейбъристките партии и на всички социалдемократически партии. През 80-те години мнозина се съгласиха, че за да не потъне корабът на лейбъристите, което бе реална възможност навремето, би трябвало да бъде преправен.

Но не бе преправен. Под влиянието на икономическото възраждане при Тачър новите лейбъристи възприеха през 1997 г. идеологията, или по-точно теологията на глобалния пазарен фундаментализъм.

Великобритания се отказа от регулация на пазарите си, продаде индустриалните си предприятия на купувачи с най-високи оферти, спря да насърчава износа (за разлика от Германия, Франция и Швейцария) и вложи парите си, за да се превърне в световен център за финансови услуги, а следователно и в рай за перачи на пари.

Бихте си казали, че всичко има край. Можем да се върнем към смесената икономика. Но първо, ние не знаем как да преодолеем сегашната криза. Никое от правителствата в света, централните банки и международните финансови институции не знае: всички са като слепци, опитващи се да излязат от лабиринта, като опипват стените му с различни бастунчета за слепци.



Напредничавата политика



се нуждае не просто от скъсване с икономическите и нравствените представи от последните 30 години. Нуждае се от връщане към убеждението, че икономическият растеж и носеното от него богатство е средство, а не крайна цел. Целта е в какво превръща живота, какви възможности и надежди дава на хората. Вижте Лондон. Разбира се, за всички има значение да процъфтява лондонската икономика. Но мерител на огромното богатство, създавано в отделни сектори на столицата, не е фактът, че произвежда 20-30% от брутния вътрешен продукт на Великобритания, а как той влияе върху живота на милиони хора, които живеят и работят там. Какъв е животът им? Могат ли да си позволят да живеят там? Ако не могат, с какво ги компенсира фактът, че Лондон е рай за свръхбогатите. Могат ли да си намерят достойно платена работа или въобще някаква работа? Ако не могат, не хвалете тези ресторанти със звезди от класацията на пътеводителя "Мишлен" и техните самовеличаещи се главни готвачи. Или образованието за децата? Неподходящите училища не се компенсират от факта, че лондонските университети могат да направят футболен отбор от носители на Нобелови награди.

Мерило за напредничава политика не е частното, а общественото, не просто увеличаването на дохода и консумацията за отделни лица, а разширяването на възможностите и "способностите" на всички чрез колективно действие, както казва (индийският нобелист по икономика) Амартия Сен. Но това означава, би трябвало да означава, обществена инициатива с непечалбарска цел дори само в сферата на преразпределението на частните натрупвания. Означава държавни решения с цел колективни социални подобрения, от които всички хора биха спечелили. Това е основата на прогресивната политика - да не се максимализира икономическият растеж и личното обогатяване. Най-голяма важност има това в решаването на най-големия проблем, пред който сме изправени този век - екологичната криза. Каквото и идеологическо мото да изберем, то ще означава завой от свободен пазар към обществена активност, по-голям завой, отколкото британското правителство си е представяло досега. И като се има предвид остротата на икономическата криза, той ще бъде вероятно твърде бърз. Времето не работи за нас. (със съкращения)