Земята е покрита със слой черен прах. Влагата го превръща в лепкава смес, която остава по обувките и те кара да си мислиш, че едва ли не до вчера оттук са изкарвани въглища. Табелата "Не преминавай, опасно за живота" се търкаля по земята и със сигурност не е първото, което виждаш и още по-малко нещо, способно да те накара да се върнеш. Компания й правят излязъл от употреба монитор, стар куфар, клони от дървета и всевъзможни боклуци.

Стените на тунела са ниски, а входът прилича на място, което се използва за всякакви нужди. Набързо сковано скеле придържа тръбата, по която се налива бетон. Сводестата галерия е наполовина пълна, затова работниците ходят приклекнали. Някъде в тъмното се вижда един наполовина бетониран ботуш. Наклонът продължава навътре до крайната точка - 60 метра под котата.

Само на стотина метра от галерията има детска градина, малко по-далече е градската болница. Къщите са буквално на няколко крачки. По улицата още стоят вентилационните шахти на старите галерии. Над едно от ниските блокчета малко по-надолу е изградена допълнителна подпорна стена, защото старата не е удържала напора на земните пластове. "Знаеш ли какво беше тука, като дойдохме?! Сборище на наркомани, хвърлени спринцовки...", разказва шофьорът на бетоновоза. После обяснява, че бетонът се е стегнал и е готов да демонстрира, като слезе по-навътре в галерията.

"Перник е в тежка ситуация по отношение последиците от подземния въгледобив. С ликвидацията на "Мини Перник" се спря производството, но не се създаде добра организация за поетапно преодоляване на последствията. В резултат голяма част от минните галерии се пълнят с вода, започват слягания, пропадания и това е един много голям проблем, особено в кварталите, където през последните години е правен такъв добив. При нас непрекъснато постъпват жалби от граждани, чието имущество е застрашено", казва кметът на Перник Росица Янакиева.

Подземният въгледобив в Перник започва през 1891 г. и продължава до 2005 г., когато е окончателно ликвидиран. Ликвидацията започва още от началото на 90-те, а през последните години темповете на работа са много ниски. В момента въглища се добиват само по открит способ. В средата на миналия век богатите находища са една от основните причини за бързата индустриализация на града - два ТЕЦ-а, огромният металургичен комбинат "Стомана" и още няколко завода.

Като основно препитание за почти век въгледобивът оставя трайна следа в живота на града. По много от сградите могат да се видят два кръстосани чука, а централно място заема огромната сграда на "Минна дирекция". Да не говорим за



всичко, на което е дадено името "Миньор" -



като се започне от футболния отбор и се стигне до детските градини.

Това обаче е видимата част. За онова, което е останало под земята, не се знае много. Според запознати под кота нула градът е изтърбушен като "швейцарско сирене" - мрежа от минни галерии, които могат да създадат проблеми, ако не бъдат обезопасени. А голямата част от тях не са. Причините са много. В средата на миналия век, когато започва закриването на първите рудници, се използва т.нар. метод на "самообрушаване" - работата спира, рудникът се затваря и се чака, докато природата сама заличи последиците от добива и галериите се запълнят по естествен път. На всички обаче е ясно, че стопроцентово запълване не може да се случи, освен ако не минат хиляди години.

След спирането на добива някои от галериите са превърнати в бомбоубежища, налети са тонове бетон, но много скоро бившите мини и настоящи скривалища са оставени на самотек. На някои места дори бетонът е без арматура, което намалява якостта и води до бързото му разрушаване.

Със закриването на рудниците се спират и помпите, извеждащи подпочвените води. Така галериите започват да се наводняват. Големият проблем в случая е, че в почти всяка част на града има галерии, т.е. навсякъде може да се стигне дори до срутвания. В началото на добива тунелите се укрепват, като се оставят стълбове с неизкопани въглища, които да ги поддържат. При суха галерия това е надеждно, но при наводняване пластовете губят здравината си.

Засега хората се оплакват само от напукани стени и леки свлачища, но никой не може да даде гаранция за бъдещето. "В момента работим като пожарна команда - появява се авария и ние тичаме", обяснява ликвидаторът на "Мини Перник" Юрий Драганов. Авариите обикновено са при необезопасени минни изработки, които се пълнят с подпочвени води и наводняват я мазе, я улица, я нещо друго. В такива случаи от компанията запълват галерията с бетон, поставят репери - колове, които следят дали земните пластове продължават да се слягат и изграждат допълнителни подпорни стени около застрашените къщи. Голямата беда в случая е, че за много от изработките няма надеждна информация и е много трудно тя да бъде събрана. "По отношение на това, което е работено последните години, има пълна яснота и то се ликвидира чрез запълване и чрез отвеждане на подпочвените води. Но информацията е разпиляна - хидрогеоложко проучване в Перник не е правено от 1963 г.



Ние не знаем къде какво има



Трябва да се види какви са водите, къде минават, колко са и т.н.", обяснява Драганов. Към разпиляната информация трябва да се прибавят и различните методи на работа през годините. Резултатът е, че картата на минните галерии от 1960 г. например може изобщо да не съвпадне с тази от 2000 г., защото методите за картографиране са се променили.

В момента в "Мини Перник" работят по 9 проекта за консервиране на стари изработки. Според Драганов 5 от тях са завършени, 2 са стартирали, а последният ще започне тази година. Процедурата обаче е много тежка - всяко искане за проект и съответно за финансиране минава през експертен съвет, където има представители на 6-7 ведомства, сред които Министерство на икономиката, регионалното министерство и МОСВ. Ако някой от експертите не се съгласи със зададения проект, процедурата може да се проточи. Финансирането е сериозно - за петте завършени консервации са дадени между 7 и 8 млн. лв., а държавата не развързва лесно кесията си, въпреки че рудниците са нейна собственост. Общината не може да помогне, защото бюджетът й е 52 млн. лв., като 80% от него отиват в социалната сфера. Пари по еврофондове за тези дейности не са предвидени. "Сезирали сме икономическото министерство и Министерството на извънредните ситуации. До този момент нямаме отговор. А мините са държавни и това, което е под земята, е изключително държавна собственост. Една експертна оценка показва, че ни трябва над милиард, за да ликвидираме последиците и да укрепим терените. Много ми е трудно да направя прогноза откъде бихме могли да намерим средства", казва Янакиева.



Опасност има за целия град,



като най-сериозно е положението в северната част, където са се добивали въглища до най-късно. Разбира се, може и нищо да не се случи, но самата възможност е достатъчна, за да уплаши хората. Наскоро в "Мини Перник" получили жалба от граждани в един от северните квартали на града. Сформирали комисия и направили оглед на мястото. Оказало се, че там въглища не се добиват от 60 години. Според експертите това е достатъчно време, за да се получи слягане, изключващо опасност за хората. Комисията стигнала до извода, че свлачището близо до къщата се е активизирало от повърхностни води или пробив във ВиК мрежата. "Но поради липсата на яснота и това, че добиваме въглища от 100 години, и тръба да се спука, всички мислят, че е заради мините", казва Драганов.

Липсата на достатъчно информация води до абсурдните ситуации при ново строителство инвеститорът да не знае какво има отдолу и дали сградата няма да потъне с няколко метра след години. "При тези капитални изработки могат да се получат сериозни проблеми. Може и никога да не стане това. Но може и да стане", казва Драганов. Първата стъпка според него е обемно проучване, което да покаже къде точно са подпочвените води, галериите и кои са най-опасните. Събирането на информация може да приключи за година и половина, ако работят трима души, казва той. Цялостната територия на пернишкия въгледобивен басейн е 260 кв.км. След това трябва да се пристъпи към поетапна консервация. За нея обаче срокове няма.