България изпусна влака за влизане в еврозоната на 1 януари 2012 г., въпреки че дотогава има време. За целта трябваше да отиде на 1 януари 2010 г. в чакалнята, наречена "Валутнокурсов механизъм 2", и да престои две години, какъвто е минималният срок. Но още отсега Европейската централна банка (ЕЦБ) отказа да й даде билет. Най-близката перспектива за влизане в еврозоната се отдалечава към 2015 г.

Премиерът Сергей Станишев направи миналия месец последен опит да спечели поне Европейската комисия (ЕК) за натиск над ЕЦБ, но срещна хладно равнодушие. Председателят на ЕК Жозе Барозу и комисарят по икономическите и валутните въпроси Хоакин Алмуня му обясниха, че не е удобно да го сложат на масата, когато му режат порциона (еврофондовете). Правителството щеше да си направи чудесна реклама, ако точно преди изборите бе получило сигнал, че Брюксел пуска България в еврозоната, т.е. че гледа на нея нея като на пълноправен член на ЕС. Сега обаче се потвърждава обратното, което така или иначе си знаем.

Съгласно договора си с ЕС България е длъжна да влезе в еврозоната, но не може да го направи, защото не е годна. Причините са две: една техническа и една политическа.

Европейската банка



възразява по техническа причина



Тя не се занимава с политика и се придържа към критериите от Маастрихт, въз основа на които класира всяка държава доколко е готова за влизане в еврозоната. За целта прави периодични доклади за сближаването. По нейната класация България се представя по-скоро добре, защото се справя с три от четирите основни критерия (инфлация, бюджетен дефицит и държавен дълг, стабилен валутен курс, дългосрочен лихвен процент). Тя се препъва във високата инфлация, която не бива да надвишава 3,2%, а у нас е 3-4 пъти по-голяма (въпреки срамежливата официална статистика).

За да получи компромисен достъп до преддверието на еврозоната, както влезе компромисно в ЕС, България се нуждаеше от



намеса на политическо равнище



и Станишев я потърси в ЕК. Там обаче се оказа, че нагласата за снизходителни жестове е изчерпана, с което Брюксел сякаш потвърди правотата на Станишев, че прилага двойни стандарти. Трите балтийски републики, които имат сходни и дори по-лоши показатели от България, чакат реда си още от 2004 г., а нас не ни пускат да им правим компания. Обяснението бе обезоръжаващо: Нима искате като тях да се застоите в чакалнята заради влак в глух коловоз?

Липсата на политическа подкрепа е очевидна от средата на миналата година, когато в юлския доклад на ЕК България отнесе най-острите критики в историята на ЕС срещу държава членка. Към убийствените оценки за провалите в правосъдието и вътрешния ред бе добавен и доклад за спиране на еврофондовете, което бе знак, че по политически съображения държавата ще търпи финансови санкции. Станишев обаче не разбра добре посланието на Брюксел и след относително сдържания междинен доклад на ЕК през февруари 2009 г. влезе в заблуда, че по политически причини може да си осигури компромис във финансовата стратегия за разширяване на еврозоната.



Смисълът на единната валута



е да се изгради обща икономическа територия на държави с приблизително еднаква степен на развитие. При сключването на договора от Маастрихт (1992 г.) 12-те страни от ЕС не са имали съмнение, че си приличат достатъчно, за да споделят обща валута и да се освободят от сложната комбинация на различни валутни курсове. С приемането на страните от Източна Европа обаче разликите между "стари" и "нови" членове наложиха нов прочит на съществуващите договори. Благодарение на валутния си борд например България с лекота покрива повечето критерии от Маастрихт, но това не я изравнява с икономиките на държавите, сключили договора.

Оттук произтича и принципното възражение на ЕЦБ, според което валутният борд пречи да се изпробват реалните макроикономически показатели. Съмнително е, че държавата би могла да ги поддържа стабилни без усмирителната риза на Международния валутен фонд. Тя се хвали с фиксирания валутен курс към еврото, но той е принудителна мярка. Единственият показател, който излиза от контрола на валутния борд, е инфлацията - и ето че точно тя се превръща в препъникамък към еврозоната.

Правителството смята, че е изтървало инфлацията в средата на 2007 г., когато е позволило увеличаване на бюджетните заплати, а оттам - и на извънбюджетните. До този момент е имало подкрепата на повечето държави за допускане на България във финансовата "чакалня". Няма смисъл обаче от подобни покаяния. Първо, влизането там с нищо не би допринесло за подготовката на страната за еврозоната, защото валутнокурсовият механизъм има само задачата да гарантира, че обменният курс на националната валута спрямо еврото не се отклонява с повече от 15% в продължение на две години. Със своя фиксиран курс България дава такава гаранция не от две, а от 10 години, и то при нулево, а не 15-процентно отклонение.

Що се отнася до заплатите и тяхното отражение върху инфлацията, правителството само потвърждава, че има



извратено икономическо мислене



Влизането на България в ЕС нямаше как да не доведе до повишаване на цените, защото отвореният пазар не признава национални бариери. Истината е, че цената на труда винаги е изоставала от цената на стоките, защото разминаването им води най-пряко до високи печалби, към които бързо се пристрасти новороденият български бизнес. Също така е вярно, че всяко българско правителство е гледало с философско спокойствие на изравняването на родните цени с европейските и също така равнодушно се е отнасяло към десет пъти по-ниските заплати в България. Пазарът обаче показва по-голяма социална загриженост от властите и макар със закъснение, тласка нагоре и заплатите - все пак хората трябва да оцеляват, за да работят.

Няма да е изненада, ако правителството се оправдае за проваления си устрем към еврозоната чрез обяснение за неудържимо повишаване на доходите в България. Така обществото ще знае, че само си е виновно, и на изборите няма да му се сърди. Но изборите ще отминат и българинът пак ще се изправи пред екзистенциалния въпрос дали е европеец и доколко. Еврото би могло да му даде самочувствие, подрънквайки в джоба му, но там е по-важна не символиката, а количеството му.

Предлаганата от министъра на икономиката и енергетиката Петър Димитров едностранна евроизация си е чиста имитация на икономическа стратегия. Чрез фиксирания курс на лева към еврото България е вече евроизирана, само че трябва да дели числата на две, за да получи цените и доходите в евро. Физическата замяна на циркулиращите в обращение 8 млрд. лв. с банкноти за 4 млрд. евро не е технически проблем и ще струва около 30 млн. евро. Въпросът е защо да се прави, след като няма да промени нищо в икономиката на страната, а само ще вгорчи още повече отношенията ни с европейските партньори. Единствените държави, които са въвели на своя глава еврото без съгласие от ЕЦБ и страните в еврозоната, са Черна гора и Косово. Но за тях в Брюксел си затварят очите, защото иначе би трябвало да ги насърчат да си останат в зоната на сръбския динар. Ако България желае да я сравняват с тях, лесно може да даде знак. Няма да изненада никого.