Преди пет-шест години постсъветското пространство беше разтърсено от т.нар."цветни революции". Последните сблъсъци в Молдова и демонстрантите с европейски знамена напомнят за народните вълнения в Украйна, Грузия и Киргизстан през периода 2003 - 2004 г., където с подкрепата на Запада, но със свои сили бяха отхвърлени редица стари режими. "Цветните революции" породиха в Европа надежди за демократизация в бившите републики от СССР, а в Кремъл страх за насилствена промяна в самата Русия. Но както надеждите, така и опасенията се оказаха безпочвени. Властта в Москва продължава да е стабилна, а в Грузия и Украйна хората отново демонстрират - този път срещу своите вече "демократични" ръководители. Рейтингът на украинския президент Виктор Юшченко е толкова трагичен, че всъщност никой не може да каже дали той въобще има значителна подкрепа сред народа. В Грузия има периодични масови протести срещу Михаил Саакашвили, който миналото лято загуби войната с Русия за Южна Осетия и Абхазия. Киргизите пък направо мразят своя президент Курманбек Бакиев, който според мнозина е пет пъти по-лош от своя свален предшественик Аскар Акаев.

В Молдова всъщност продължава сблъсъкът между прорумънските и проруските сили. В самия сблъсък в Кишинев участваха предимно младоци и привърженици на крайнодесни формации, които изненадаха полицията със своята агресия. Президентът комунист Владимир Воронин бързо въведе ред,



затвори границата с Румъния и дори въведе визи



за нейни граждани. Букурещ пък съобщи, че ще даде гражданство на 1 млн. молдовци, което вбеси Евросъюза. Отцепилата се от Молдова през 1992 г. област Приднестровието, където живеят предимно етнически руснаци, обаче преустанови преговорите с Кишинев заради кървавите сблъсъци. По този начин най-бедната страна в Европа се върна десетилетие назад в развитието си, а населението й остава по-разделено от всякога.

В Грузия хората имаха огромни очаквания от "революцията на розите" през 2003 г., докарала на власт прозападния Саакашвили. Първоначално икономическата ситуация леко се подобри с пристигането на свежи инвестиции от САЩ, които се крадяха по-малко от времето на сваления президент Едуард Шеварнадзе. Борбата с корупцията обаче вървеше по свой си, кавказки, начин. Взима се например един от министрите, пращат го в затвора и се започва дело с някакви обвинения. Роднините и приятелите на този министър събират спешно няколко милиона долара, внасят ги в бюджета и той бива освободен. Делото обаче не се прекратява и на практика той остава заложник на властта. Това си е истинско изнудване и няма нищо общо с принципите на правовата държава, за която толкова милеят на Запад. Самите пари всъщност не влизат в бюджета, а в някой президентски фонд и се разпределят от "добрия цар" Михаил Саакашвили. Хората получават заплати, пенсии, но реални инвестиции в икономиката няма. Наскоро



Саакашвили разпусна местния КАТ



и създаде нова пътна полиция. Грузинците вече се гордеят, че техните катаджии не взимат рушвети. Но на другите нива корупцията си остава непоклатима, тя на практика е държавна. Функционира заводът за известната газирана вода "Боржоми", няколко военни фабрики и това е. Всеки чака чудо, но то все не се случва. Ако става дума за политическите свободи, то редица експерти твърдят, че те са били повече при Шеварнадзе, отколкото сега. Бившият режим не закриваше телевизии, не пращаше бронирани като роботи полицаи срещу демонстранти.

В Украйна след "оранжевата революция" нейните лидери почти веднага се изпокараха и до ден днешен взаимно се обвиняват в корупция, а пропастта между премиера Юлия Тимошенко и президента Юшченко е непреодолима. Заедно с това продължава политическото противостояние с проруските сили. За пет години се смениха три правителства, като за 25 октомври са насрочени новите президентски избори. Икономиката на страната едва крета, а газовите кризи с Русия вече се превърнаха в традиция всяка Нова година, което страшно изнервя Европа.

Една от причините за провала на новите "демократични избраници" е фаталният им стремеж да се задържат на власт с всички средства, недалновидната икономическа политика и агресивната, много често дори безотговорна, външна политика. Крахът на всяка една от "цветните революции" има своите причини, но основната е, че това всъщност не бяха никакви революции.



Системите не бяха променени,



просто се смениха хората във властта. Всичките тези лидери и преди са заемали високи постове, някои успяха да направят кариера още във времената на СССР. Саакашвили е бивш министър на правосъдието, Юшченко и Бакиев - бивши премиери. На тях са им чужди компромисите и уважението към своите противници, те са деца на старите традиции, които се основават на корупцията, параноята и насилието над личността.

Това отлично разбраха на Запад и особено в САЩ, откъдето секнаха сериозните финансовите потоци и политическата подкрепа, независимо от заявлението на Белия дом, че искат развитието на демокрацията в тези страни да продължи. На фона на икономическата криза европейците и американците не желаят повече да подкрепят залязващи режими и най-вече политици. Финансисти като Джордж Сорос също нямат време за бившите си малки проекти в бившия СССР, защото трябва да спасяват по-стратегически важните заради глобалната криза. Затова не е учудващо, че още м.г. НАТО не отправи официална покана за членство към Украйна и Грузия, което беше така желано от тях. Евросъюзът е заплашен от постоянни газови кризи заради противостоянието между Москва и Киев, заради което при последната през януари т.г. скръцна със зъби на Юшченко да отстъпи. Това, че Западът игнорира все повече бившите си протежета, призна и Михаил Саакашвили, за което той почти проплака пред американското сп. "Нюзуик". Според него западните му партньори са го изоставили, защото изчакват да видят как ще минат сегашните протести срещу него. Това всъщност е нормалната практика в света, когато политическият курс на някого се провали с гръм и трясък.