С какво тази година е по-различна от другите години, в които са провеждани парламентарни избори? Защо напрежението този път изглежда по-голямо, прогнозите са някак нервни и уклончиви, а в изявленията на политици, социолози и анализатори се промъква усещане за някаква невидима заплаха? Вероятно много хора си задават тези въпроси, както ортодоксалните евреи на празника Песах ритуално се питат с какво тази нощ е по-различна от останалите нощи.

Годината започна с граждански протести пред парламента, които ще се запомнят повече с намесата на полицията, а не с посланията на протестиращите студенти, еколози, пчелари, майки и др. Техните искания изглеждаха едновременно радикални (Махайте се!) и причудливо инфантилни. Организаторите твърдяха, че нямат политически претенции. А защо да нямат? Дали един обществен проблем е политически, зависи единствено от неговия мащаб. Рекетирането на квартална баничарница може и да не е точно политически проблем, но криминализирането на цял квартал или отрасъл от икономиката е чиста политика, както и глупостта на отделния човек може да е негова лична драма или проблем на неговите близки, но глупостта на една държавна администрация, макар и прикрита зад правна казуистика, е чиста политика.

Страховете на властта през януари се оказаха видимо по-силни от действията, които ги предизвикаха. Страхът обаче е разбираем. Това е страх, че на двадесетата година от т.нар. преход може да се окаже, че



в България има реални зачатъци на гражданско общество,



което би могло да потърси политическо представителство извън олигархичния консенсус на парламентарно представените политически сили. Подобно развитие може да развали криминално-конспиративната магия на прехода и да върне интригата в политиката, да я превърне истинско състезание между идеи и проекти, мотивиращи нов тип обществена солидарност. Истинско състезание в тази писта преходът на практика не е предложил, поради което повечето партийни програми си приличаха, а самите партии спореха главно за основанията да упражняват властта. Самата власт беше разбирана изключително като възможност за преразпределяне на обществен ресурс, и то по-често по целесъобразност - партийна, корпоративна или лична и по-рядко в обществен интерес.

Страх от промяна на статуквото личи в освежения избирателен закон (8% бариера за коалиции и 13% (квази)мажоритарни депутати), в желанието на властта безконтролно да контролира интернет, както и в драстичното увеличаване на паричните депозити за участие на партии в изборите.

За партиите от тройната коалиция става все по-трудно



да произвеждат достоверна надежда



Тъкмо обратното - те произведоха склонна към корупция администрация, която конспирира срещу интересите на гражданите и няма изгледи да престанат да го правят. (Тайнствените заменки на гори, направени миг след публичното заричане, че тази законово регламентирана шмекерия се спира, е само един от примерите.)

Четирите петилетки на промяната създадоха усещането, че демокрацията е някакъв особен вид конспирация. Това е така, защото т.нар. преход беше проведен до голяма степен под знака на изкуствения подбор (политически и/или ченгесарски) и протече на две скорости. Част от неговите герои забогатяха внезапно и станаха предприемачи, след което тежкоглави мислители се заеха да артикулират желаното като неизбежно и да обясняват как губещите просто са изтеглили късата клечка от демократичната лотария, поради което трябва да се примирят с едно библейско темпо на развитие - 40 години в пустинята. В същото време чрез медиите системно беше внушавано, че от политическите партии зависи твърде малко или почти нищо. Иначе казано, нещата са под контрола на някакъв невидим, но всемогъщ висш разум, а политиците са просто негови буфосинхронисти. Някакви партийно-мафиотски кланове, взаимно обвързани от своите срамни тайни, необратимо са парцелирали както бизнеса, така и политическите дела и от време на време се стрелят с приятелски огън. Част от тази манипулация беше и играта с досиетата.

Двадесет е тревожно кръгло число. Това е време, за което в суматохата на прехода



израсна ново поколение избиратели



с нова мотивация и нова, по-модерна гражданска идентичност, основана не толкова на принадлежност към идеология, етнос, традиция, род и история, а на приобщеност към общата културна, градска и гражданска среда, за която хората заедно и поотделно би трябвало да носят отговорност. Това ново поколение изглежда по-прагматично и антиконформистки настроено, поради което трудно би припознало свое политическо представителство в утвърдените партии. То има нужда от алтернатива и не е изключено само да си я предложи.

Появата на няколко десетки екологични формации, създадени за защита на застрашени от мутренско-партийно-бюрократичен произвол национално значими природни пространства (Иракли, Рила, Витоша, Странджа и др.), беше първата по-мащабна индикация за зараждащо се гражданско общество у нас, а запазването на тези пространства беше разбирано като част от дългосрочен обществен интерес. За традиционните парламентарни партии идеята за дългосрочен обществен интерес, за устойчиво развитие е нещо все още твърде абстрактно, а поради това и периферно, както и понятието "конфликт на интереси" миналата зима изглеждаше абстрактно и породи нелепи коментари на високо държавно равнище.

Екоорганизациите бяха естествена гражданска



реакция срещу един от дефектите на прехода,



роден от споменатия изкуствен подбор. Отвъд фалша и лицемерието на десетоноемврийската трансформация възникна един в същината си етико-естетически проблем, но поради мащабите си - потенциално политически. Оказа се, че в България богатството странно често произвежда мизерна на вид, неприятна за обитаване или недостъпна среда, произвежда лош вкус, пошлотия и кич. Примерите вече са отчайващо много в големите градове и курортите, поради което ще спестим посочване. Впрочем те не са ограничени в архитектурата и урбанистиката, а имат ярки проявления в различни сфери - музика, бизнес, политика, медии, светски живот.

Както модерният свят създава ограничения за замърсяването, така би трябвало да се очаква и някаква естетическа норма, някакъв обществен консенсус за привлекателност или поне приемливост на градската среда. У нас, след като соцът създаде монументално грозните бетонни комплекси, свободната икономическа инициатива даде простор за т.нар. лозенизация - една нова лексема, означаваща превръщането на доскоро привлекателни градски пространства в трудни за живеене гета, както стана със столичния квартал "Лозенец". Оказа се също, че бурното развитие на голф индустрията върви в паралел с появата на сурогатни сирена и колбаси (т.е. хранителен кич), както и вафли с меламин, а уж независимите електронни медии трупат рейтинги, като превръщат духовната нищета в обществено зрелище чрез риалити формати от типа на "Биг Брадър" и други подобни.

Екологичната проблематика не е тясно природозащитна. Тя засяга широк кръг от проблеми, свързани с отношенията между човека и неговата среда, което на практика означава отношения между отделния човек и други хора. Основният въпрос на модерната политика е как различни и достатъчно отчуждени един от друг индивиди да живеят заедно, без да си пречат. Това е темата за общата среда за живеене, за общия пейзаж и тя е чисто политическа.



Качеството на градската среда е основна тема



за всяко гражданско общество, но тя остана извън полезрението на властващите елити в годините на прехода, тъй като те, както стана дума, бяха заети с нейното преразпределяне в частна (и най-често своя) полза.

На предстоящите избори екологично настроеното гражданство ще бъде представлявано от политическа партия "Зелените". Нейни съмишленици, предимно активни, млади и образовани хора от по-големите градове, от няколко седмици събират подписи и пари, организират акции (като почистването на Южния парк в София), които, без да са популистки и кресливи (или тъкмо заради това), вкарват нов позитивен образ на политическия терен.

Възможно ли е нещо, което през април изглежда незабележимо за социологическите сондажи, да се окаже значимо през юли? На този въпрос политическата практика от последните години два пъти е давала положителни отговори. През 2001 г. царят влезе триумфално в парламента за по-малко от сто дни, а "Атака", чиито прояви през 2005 г. медиите отразяваха с гнуслива неохота, изненада неприятно социологическите агенции.

Дори и официалните медийни канали да се окажат запушени за "Зелените", алтернативата е интернет. Мрежата не е просто медия, а също и модерна технология за гражданска изява, която все още не е показала възможностите си в български условия. Електоралният потенциал на подобна формация е главно сред по-образованата част от 50-те процента негласуващи, т.е. сред аудиторията на интернет. Там комуникацията е доказано бърза и ефективна. Иначе казано, развръзката предстои през май и юни.



Един призрак броди из българските политически простори



Призракът на зелена политическа формация, която може да се превърне в антидот срещу партийно прононсираната мутрения, да внесе нови стандарти за приличие и разумност в политиката и да се окаже реална интрига на предстоящите избори. Да се очаква изборно чудо от подобна формация, би било наивно, но самата й поява означава, че някаква промяна (разомагьосване на политическото блато) все пак е възможна.