Румен Ненков е заместник-председател на Върховния касационен съд (ВКС) и ръководител на Наказателната му колегия. Съдия от кариерата. Завършва право в СУ "Св.Климент Охридски" през 1979 г. и от 1980 г. е съдия. Преминал е през цялата йерархия, започнал е от младши съдия в Софийския градски съд. Беше член от съдийската квота на предишния Висш съдебен съвет.





- Г-н Ненков, успяха ли най-сетне депутатите да коригират съкратените процеси така, че да гарантират справедливост и да спрат натрупването на обществени негативи?

- Малко или много обществото беше манипулирано по отношение на съкратеното съдебно следствие. Няма емпиричен материал, от който да кажем, че то води до фрапантни несправедливости. В обсъжданията в правната комисия никой не можа да ми посочи по кое дело се е стигнало до крайно несправедливо наказание. Имаше само хипотетична възможност в някои случаи на изключително тежки посегателства срещу личността санкцията да не отговаря на обществените очаквания. Затова и депутатите намалиха бонуса за самопризнанието, направено в такива случаи (с последните промени на НК при съкратен процес съдът вече не е обвързан да наложи наказание под минимума, когато за престъплението са предвидени алтернативно различни по вид санкции, а само не може да приложи най-тежката от тях - бел.а.). Възприемам този подход. Но не и другия, който бе решен в последния момент - съкратеното съдебно следствие да се изключва при умишлено причиняване на смърт или тежка телесна повреда или когато деецът е бил в пияно състояние. Каква е необходимостта да ограничаваме правото на подсъдимия да признае фактите от обвинителния акт? Защо трябва да водим скъпо и бавно производство за безспорни обстоятелства, които се признават от подсъдимия?

- ВКС записа в тълкувателно решение за процедурата, че тя не трябва безусловно да води до прекомерно снизхождение.

- В решението казваме, че един трябва да е подходът, когато самопризнанието се прави още на досъдебната фаза и има принос за разкриване на престъплението и друга е тежестта му, когато се прави едва пред съда. Макар че и в съдебната фаза то води до ускоряване и поевтиняване на процеса. Разбира се, в рамките на закона, съдиите могат да преценяват и вземат решения в немалък диапазон. Дори при съкратен процес, когато може да се слезе под законовия минимум, има достатъчно добра възможност да се наложи справедливо, по-тежко или по-леко наказание. А и без съкратено съдебно следствие, при едни пълни самопризнания е нормално наказанието да се приближава към минимума, стига деянието да не е особено фрапантно.

- Но такива наказания се налагат и за убийства.

- Минимумът за най-тежките умишлени убийства е 15 г. лишаване от свобода. За хора в по-зряла възраст това е равносилно на доживотна присъда. А и не подценявайте тежестта на престоя в затвора. И 5 г. там съвсем не са малко. Има ли обществото интерес постоянно да произвеждаме престъпници? Не е ли смисълът да предотвратяваме престъпността? Заблуда е, че ожесточаването на санкциите ще я сплаши. Опитът показва, че по-добре санкциите да бъдат балансирани и да търсим други способи за превъзпитание, отколкото да превръщаме затворите в инкубатор на престъпници. Много често при амнистии пуснатите от затвора извършители след един-два месеца отново се връщат там. Никой не се грижи за това те да се превърнат в нормални членове на обществото. Химера е да смятаме, че така ще преборим престъпността, или ще я държим в поносими граници. Сега какво става - случи се нещо на улицата и веднага парламентът увеличава наказанието за такива деяния. Действа се хаотично и на парче и така се получи сериозен дисбаланс в НК. Често градацията на наказанията не следва градацията на обществената опасност на престъпленията. Затова е важно да се изработи най-накрая и наказателна политика на държавата. Дълбоко се съмнявам, че като увеличаваме броя на затворниците, създаваме по-големи гаранции срещу престъпността. За големи групи хора престоят в затвора ще се превърне в нещо обикновено, в част от всекидневието. Когато се увеличи затворническото население до неразумни граници, няма да е ясно от коя страна на решетките е свободата.

- Не е сериозно да се прави амнистия, за да се освободи място в затворите. Изобщо така орязан законът за амнистията има ли смисъл?

- Има две противоречиви политически идеи. От една страна казваме, че наказателната ни политика е неоправдано снизходителна. От друга - приемаме Закон за амнистия. Той обслужва чисто прагматична цел - да се освободи място в затворите. Правилно е една амнистия, след като се обмисли сериозно, да се приеме много бързо, за да не се създадат предварително неоправдани очаквания. Беше грешен подход, че едва ли не се рекламира предстоящото й приемане. Продължителният дебат по такъв въпрос не винаги е необходим и полезен.

- Преди малко споменахте концепцията за нов НК...

- За мен такава концепция няма. В сайта на Министерството на правосъдието има два проекта на двама експерти, които не са одобрени от създадения от министъра на правосъдието Съвет по наказателната политика, в който и аз участвам. Започнала е някаква работа, но тя се води на експертно ниво.

- Има ли смисъл да се работи по тази тема в края на мандата на правителството? Така или иначе всяко ново управление започва всичко отначало.

- Нека експертите да работят, винаги е време да се чуе тяхното мнение. Но в предизборен период политиците трудно биха приели консенсусна концепция за наказателната политика.

- Все се работи и все сме доникъде.

- Късно започнахме работа. Ние все не намираме точното време и точния дневен ред. Без да е реформиран НК, приехме нов НПК. А процесуалният закон трябва или да се развива съвместно, или да следва реформата в материалното право. Коригираме наказателния закон, без да сме казали какви принципи ще следваме. Лесно е да се каже - да разделим правонарушенията на престъпления и простъпки. Трудно е да напишем нов НК.

- Има ли експертен капацитет за това?

- Очевидно още не, след като няма нищо на масата.

- Съгласен ли сте с констатациите на ВСС за причините, които бавят делата - злоупотреба с правото на защита, проблеми с призоваването, с експертите, с взаимодействието между съда и други органи...

- Вече не следя толкова непосредствено работата на ВСС. Но ми се струва, че понякога съветът декларира и непроверени факти. Сигурно има злоупотреба с правото на защита. Но когато казваме, че някой е отложил делото, защото е бил болен, трябва да кажем, че сме установили, че в действителност е бил здрав. В нито един доклад не съм срещнал констатации за доказани масови злоупотреби в тази насока, т.е. някой да симулира заболяване, за да постигне забавяне на наказателното производство.

- Ако 5 години едно дело се отлага 50 пъти с болнични листове, е доста подозрително.

- Дайте да осъдим лекарите, ако са издали документи с невярно съдържание, както и всички онези, които недобросъвестно са ги ползвали. Но за това трябват усилия, а не само хвърлени думи в пространството. Иначе нашият наказателен процес не е толкова бавен, колкото се твърди. Положението не е много по различно от това в другите европейски държави. Страшно е обаче, когато забавянето се дължи на външна намеса - политически или корупционен натиск. Тогава делата отлежават някъде и чакат "подходящия" момент да излязат наяве или най-накрая да бъдат прекратени по давност.

- Конкретен случай ли визирате?

- Говоря по принцип. Но имам и професионален опит, който идва от разгледаните дела в наказателната колегия на ВКС. Не може едно дело за престъпление от миналата година вече да е минало на три инстанции и същевременно да гледаме дела за деяния от началото на 90-те години. Излиза че, когато има добра воля, тежки дела могат да приключват и за 5-6 месеца.

- В този ред на мисли, достатъчно ли е само подозрението, че даден магистрат е корумпиран, за да бъде уволнен? Има такива идеи.

- Според мен голото подозрение не е достатъчно в едно общество, в което клеветата често намира благодатна почва. Да наказваме без доказателства означава да се превърнем в тоталитарна фашизирана държава.

- Така е. Но и всички уж знаят къде е гнилото, но нищо не се прави срещу това. Публична тайна в магистратските среди е кой взема, кой може да те уреди и пред горната инстанция...

- Аз боравя само с доказателства и не знам публичните тайни. Знам само, че по времето на прехода историята на магистратурата се превърна в история на битката за нейното овладяване. Всички управления, всички мнозинства са искали и са търсили това. Има страшно лицемерие - политиците често публично говорят, че трябва да се укрепи независимостта и капацитета на съда, но същевременно тайно и подмолно, на партийни сбирки кадруват и разпределят постовете в съдебната власт.