Намекват ми, че съм заподозрян в носталгия. Не ми се вижда справедливо. Първо, думата не ми е симпатична. Имах едно началство, което я употребяваше без мярка, като със сигурност не знаеше какво означава. Днес той не би бил изключение, но тогава ми се виждаше предизвикателно невеж. Възмущаваше ме, не можех да го търпя. Второ, с нея често се замазват повърхностно неща, които плачат да бъдат грамотно разисквани и обяснени. И трето, нямам май в живота си по какво така често и продължително да я изпитвам. Което, разбира се, е тъжно.

Носталгията не е модерно чувство, пък и когато се среща, не всеки път е действителна, а е повече имитация на носталгия.



Сякаш си произвеждаме носталгия,

за да се харесаме на себе си.



Е, и на околните - ако околните харесват носталгия. Имам предвид днешното, размито съдържание на думата, когато освен тъга по родината в него включваме и миналото. Пък и какво ли още не. (Само в два-три дена прочетох за носталгия по евтините козунаци при тоталитаризма, за носталгия по големия български футбол, както и за носталгия по телевизионната поредица "На всеки километър". Е, добре де, щом сте казали...) Както се знае, неточната употреба на думите винаги разширява тяхното значение. Обогатява го, би казал някой, който е готов на компромис. Днес компромисът може да се види и в речниците. Но дори и в подобни неточни значения думата се харесва - обхваща недоизказани неща, обяснява ги на едро, а въпреки това е странно оборотна, лесно се борави с нея. И това е извор на заблуди.

Но едно е ясно: ние не тъгуваме по миналото, а повече по себе си в миналото. И това е обяснимо: били сме по-млади, по-здрави, по-успешни, в повечето случаи - и по-щастливи. От това онзи свят ни изглежда по-красив, уютен и любезен. Никога не се питаме какво ще стане с нас, ако се върнем в него - вече променени, вече други. Да, там ще са живи хората, които са ни обичали. Но там ще са и онези от враговете ни, от които времето вече ни е отървало. Разочарования и рани, които благополучно са зараснали, отново ще ни предстоят. Не, не е тъй сладостна носталгията, ако се вгледаш реално. На "пълно потопяване" едва ли някой ще се съгласи.



Затова се и завръщаме избирателно,

но пък с какви попадения понякога!



На дъждовна спирка се сблъсках с Виолета Ботева. "Сблъсках", защото тичах да се подслоня, а Виолета стоеше на пътя ми и не се отместваше, вгледана някъде зад мен. Разговаряхме бегло, а погледът й оставаше там. И какво имаше там? Нищо нямаше, един студен пролетен дъжд и прибягващи в дъжда софиянци. След малко, в трамвая, се сети да обясни: откакто сложили новата дограма вкъщи, рядко чувала дъжда. И сега, при всеки добър случай, му се "отдава". Липсвал й звукът му, иначе все пак го забелязвала, но зад двойните стъкла той падал като в нямото кино, без ромон, без плющене, тъй безмълвно, че дори малко страшно. "Майка ми казваше, че при дъжд много сладко се спи - спомни си тя. - Само че това остана в други свят, при други дъждове."

Слезе в края на гората, сякаш се бе появила, само за да ме подсети да се насладя на дъжда. Признавам, че темата ме бе зашеметила. Не бях се замислял, естествено, не бях и забелязал. По някакъв начин дъждовете бяха излезли от нашия живот и се бяха преместили в прогнозата за времето. Едни облачета, от които падат капки. Едно голо предупреждение за чадър. Едно отчуждение, което става все по-силно.



(Отчуждението има голямо бъдеще в този свят.)



Дъждът в големия град отдавна е превърнат просто в една несгода - студени химически вади в яката и кални пръски от коли. Паника и задръствания. И лош мирис на мокри тела в автобусите. Дъждовете от нашето детство са чисти и светли, та чак нереални. Да не говорим за онзи дъжд, "който чука невидим в листата" - той никога няма да излезе от песента.

Дъждът, впрочем, е особен лирически герой в българската поезия. Ще се предпазя от цитати, макар изкушението да е значително. Има цяла една прекрасна антология за дъжда, но това е друга територия. И може би точно там ще намерим истинския "онзи" дъжд, по който, ако си послужим с разпространения днес речник, някои от нас изпитахме най-банална носталгия. А пък колко стихотворения има само за капчука! Самата дума вече е непонятна за по-младия читател. Спряха сякаш да пеят стрехите, изповедта на капчуците няма кой да я запише, нито - кой да я разбере. И какво от това?

Времето и природата не са се отдръпнали. Просто ние непрекъснато слагаме преграда между себе си и тях. Един все по-плътен стъклопакет, който ги лишава от звук, от цветове, от смисъл. Зад тази прозрачна, но непреодолима стена сме дори самите ние - по-млади, по-истински, по-горещи. Ако носталгията бе някакво истинско, валидно чувство, сигурно досега да сме я премахнали. (Стената.) Но ние само я правим по-здрава и по-съвършена. И мазохистично прозрачна...

Колкото до дъжда, имал съм предчувствия и съм ги записал: "Не вярвахме, че ще изгубим дъжда, по-лесно е изгубен раят". Имали сме надежди, значи. Но много скоро, макар и на друго място, сам съм сложил чертата: "Никой дъжд не ще е онзи дъжд." Подозренията за стъклопакета на бъдещето между нас и истинския свят вече са били почнали да се сбъдват.

И нищо чудно не носталгия да ни кара да се връщаме и да изстрадваме, а угризенията, че сме проспали собствените си прозрения...