|
| Иван Игов |
- Г-н Игов, след трагедията в Ямбол властта се понесе натам точно като "Чавдар", на който са му отказали спирачките преди изборите. Как според вас трябваше да реагират политиците в тази ситуация?
- Съществува едно понятие в психологията, което се нарича "работа в кризисна ситуация" или кризисни интервенции. Има колеги, които са специалисти в тази област. Обикновено, когато такова нещо се случи, там се изпращат нужните екипи. Не отиват някои на зей пазар, да се покажат, да ги видят, да стискат ръце и да изразяват съболезнования, а най-напред отиват истинските екипи, които ще свършат работа. В случая медицински екипи и задължително екипи от психолози. По света навсякъде е така. Те отиват и работят както с оцелелите, така и с хората, които са свидетели. Защото ние имаме лошата практика да превръщаме подобни събития в упражнения по говорене, а не в упражнения по справяне. В такива случаи имам усещането, че много хора в България се хранят от некрофилия.
- Психолози обаче не отидоха в Ямбол, за да говорят със свидетелите на трагедията...
- Просто няма такива екипи. Единственият екип, който в България беше сформиран навремето след случая в Лим, беше на моя колега Христо Монов от СУ "Св.Климент Охридски". Той в момента е зам.-председател на Агенцията за закрила на децата. За съжаление, в момента държавата нито издържа такъв екип, нито има хора, които могат да бъдат събрани в конкретния момент. И по тази причина ние не знаем как да работим при такива общонационални трагедии.
- Децата забелязват ли предизборната агитация и какво точно ги впечатлява в нея?
- Понятието ученици има поне четири възрастови групи от психологическа гледна точка - деца, начален пубертет, пубертет, юношеска възраст. Що се отнася до малките, доколкото техните представи за света са по-черно-бели, вероятно имат представа за някакви добри и лоши хора. И понеже нашите са за добрите, и те са за добрите. Не е много ясно какво става с лошите. Що се отнася до юношите е точно обратното. Там става едно безумно разочарование от това, което се случва, и пълен непукизъм.
- Това са бъдещите избиратели. Какво точно ги разочарова?
- Това взаимно оплюване води до следния извод - възрастните се различават от нас. Светът на възрастните не ме интересува, защото те не се интересуват от моя свят. В България се случва нещо, което се е случило в западния свят през 60-те години. 20 години след Втората световна война, след промяната на света уж към по-добро и създаване на т.нар. западен модел на демокрация обществото постепенно започва да се превръща в потребителско, а децата на тези, които са изкарали този преход, са пораснали покрай тях. През 60-те години се появява най-напред хипи движението, след това бунтовете на младите през 1968 г, след това терористичните организации на младите от типа на "Червените бригади". Една ескалация, която реално продължи и през 70-те години.
- При нас могат ли да се очакват такива тенденции?
- Могат. Спомням си една песен от 70-те години, в която се казва: "Не зная какво не ми харесва, но ще се боря срещу него". Принципът е: аз не мога да определя какво става с обществото, но това, което се случва, не ми харесва. Ние в тези 20 години, гледайки в собствените си проблеми и оцеляване, пропуснахме как израснаха децата. Те израснаха не заедно с нас, а около нас. И това, което се вижда, е липса на ценности. За съжаление с тази предизборна кампания ние потвърждаваме това. Нямаме общонационални ценности. Едните плюят другите, те пък - третите. Едните се борят срещу корупцията, тогава значи другите са за корупцията. Едните викат не купувайте гласове. Значи някой купува. Дори аз, който се смятам за врял и кипял, много ми се искаше да отида и да гласувам "за". Но аз пак ще гласувам "против". Което лично мен ме обижда.
Ние направихме много гафове през тези години. Един от тях беше разбиването на двуполюсния модел. Навсякъде по света стабилните демокрации имат основно две партии. Както в природата, така и в политиката простите неща са най-съвършените. За съжаление в България дойде царят, за да разбие модела. И в момента отново се връщаме в края на 90-те години.
- Ахмед Доган също има претенциите да е балансьор...
- Той е в ролята на играч, винаги е бил играч в политиката. Там нещата са на съвсем друго ниво. Ахмед Доган е последният маргинал. Маргиналите са хората на двувластието, на двете системи. От психологическа гледна точка има хора, които съществуват само в противопоставяне. Тия неща се случват на границите, когато става преход. Така хората като Жельо Желев, които направиха революцията от 1989 г., са маргинали, никой от тях не оцелява в реалното демократично общество. Всички те отпаднаха по някакъв начин от политиката, защото това са хора, свикнали да бъдат под натиск и да се борят за нещо. В нормалното демократично общество не е време на борба, натиск и противопоставяне. Доган е човекът, който продължава да живее като маргинал. Познавам го, с него сме учили в университета. Той капсулира турците в България, използвайки страха от възродителния процес. Най-лошото беше, че той и хората, с които управлява, бяха част от възродителния процес. Така че той в никакъв случай не е балансьор. Неговата партия няма ясна програма.
- Как ще коментирате различните PR стратегии на лидерите за вота?
- Що се отнася до Доган, той винаги се среща с избирателите си лично, защото трябва да се затегнат бурмите. Като минат четири години, по-будните хора започват да вдигат глава, да протестират и той ходи на място, за да ги убеждава. Царят в момента няма никаква полза от властта, той иска да мине в опозиция. Той е хазартен играч, той е геймър. За него идването в България беше такава хазартна история - игра "ва банк" с идеята да вземе всичко, каквото може да вземе. Но понеже не успя да вземе всичко и вече няма как да го вземе със средствата на властта, сега добрият вариант е да мине в опозиция и да съди държавата в Страсбург, че не му е дала всичко. Той това и ще прави. Той и сестра му започват да съдят държавата за недадените имоти. Така че него властта не го вълнува. Станишев е основният пример за човек, който няма никакви мениджърски умения и е попаднал на най-важното ръководно място в държавата с усещането, че е комсомолски секретар. И трябва да се опита да балансира между всички. А такова състояние няма. Това не е мениджмънт. Това е оцеляване. Той е абсолютно непоследователен и продължава да се държи като обиден... Казват му от Брюксел, че този закон за боклука на София няма как да мине, а той казва "ти ли ще ми кажеш...". Държи се като някакъв пубер. Той има проблем с ориентацията си, не знае кой е. Затова се опитва да влиза в различни роли и цялата кампания е минаване от една роля в друга, докато хората не разбират какво става. Бабите се умиляват, а останалите не знаят кой е - той е диджей, кара болид, обяснява на учениците как се напил в училище... Няма нормална държава, в която такъв човек да го изберат за премиер - без трудов опит, без семейство, без трайни отношения, който управлява с политически кабинет, изолиран от МС. В този смисъл това повече прилича на управлението на една тоталитарна партия, отколкото на държава.
- Защо Бойко Борисов толкова много изпъква сред хората си, че трудно се виждат други кадърни кадри?
- Хората, които завеждат определени сектори, като зам.-кметовете, имат достатъчно свобода да работят и си отиват само ако се случи някакъв гаф. Истинският мениджър делегира права и контролира изпълнението им. Това, което съм видял, е, че той се опитва да го прави. Той има едно амплоа и играе него, поне не си сменя ролите. Партията му се появи като лидерска, това е лидерски модел. Мисля, че там има много професионалисти, но може би наистина те не се виждат достатъчно като такива. Познавам от много години Йорданка Фандъкова, тя беше директор на училище. Факт е, че управлението на общината не претърпя криза от болния глезен. Има някаква праволинейност там, защото хората се нуждаят от сигурност.
- Името на Фандъкова се спряга за следващ министър на образованието, а внесеният от Даниел Вълчев образователен закон няма да мине през НС. Нуждае ли се той от основни корекции?
- Този закон се нуждае от изхвърляне в кошчето. Това е старият комунистически закон отпреди 25 години, кърпен втори път. Първия път го кърпиха 90-те години. Самият дух на закона е репресивен. Не говоря за тотални юридически неразбории. Законът допуска да бъдат глобявани родителите на хора над 18 години, защото не ходят на училище. По стария закон се учеше до 18 години, но сега вече са 19-годишни в 12 клас. Вменява да се пишат характеристики от класните ръководители в края на учебната година. Как се нарича нещо, което се пише само от един човек и се вкара в досието на детето?! Това е писане на донос. Те остават, докато завърши гимназията. Навсякъде по света се пишат препоръки, а не характеристики. Характеристиката означава да те очернят, препоръката означава да препоръчат плюсовете ти. Трябва да се направи система от критерии, по която да се оценяват плюсовете на децата и заедно с това да се създават бъдещи модели, което се нарича кариерно консултиране, за да могат те в следващите стъпки да продължат напред.
