Мажоритарният вот и правото на гражданите да свикват референдуми са отдавнашни тежнения на българското общество. И не може да се отрече, че отиващият си вече парламент волю-неволю се съобрази с тези настроения. И докато за мажоритарния вот бе направена малка стъпка, при това накриво, то по отношение на допитванията до народа крачката е по-сериозна. На практика депутатите се разделиха с част от властта си в полза на гражданите - нещо, което се случва за пръв път в най-новата ни история, а може би и въобще.

Три са най-важните неща, по които може да се прецени доколко в една държава има действаща пряка демокрация. Първото е по кои въпроси може да се свиква референдум, второто - доколко гражданите имат право сами да инициират допитвания, и третото - при какви условия резултатите от допитването се превръщат в закон. По първите два показателя новоприетият закон за референдумите



извърши почти революционни промени



В България на допитване вече ще подлежат почти всички въпроси от обществен интерес с изключение на някои, които очевидно не могат да бъдат подлагани на референдум - за правата на гражданите, за избиране и освобождаване на премиер и МС, за импийчмънт на президента, за избиране на ръководители на БНБ, на Сметната палата, на членове на ВСС, на Конституционния съд и др., за обявяване война и извънредно положение. Вярно, на референдум не подлежат и въпроси за промяна на конституцията и за формата на държавно управление. В България обаче вече спокойно може да има допитване до народа за вида на данъците - дали данък общ доход да е плосък или подоходен например. А в досегашния закон бе записано, че чрез референдум не могат да се решават никакви въпроси на данъчното облагане.

По втория показател напредъкът се изразява в това, че инициатори на референдуми вече могат да бъдат една пета от общинските съвети в страната и 200 000 граждани. А ако хората, искащи референдум, станат 500 000, той става задължителен и



парламентът на може да го спре



Разликата е огромна, тъй като досега допитване можеха да инициират само 60 депутати, МС и президентът. Мнозина смятат, че летвата от 500 000 подписа е твърде висока и много трудно ще бъде премината. Историята обаче помни случаи от предишното НС, когато едни 500 000 подписа с искане за референдум за съдбата на АЕЦ "Козлодуй" изчезнаха нейде из мазетата. Дори обаче да приемем, че 500 000 подписа никога няма да бъдат събрани, то фактът, че 200 000 граждани могат да принудят парламента да се занимае с някакъв въпрос, никак не е за подценяване. Това е сериозна предпоставка за спиране на порочната практика на досегашните ни парламенти да заобикалят важни обществени въпроси и да се правят, че те не съществуват. Отсега нататък депутатите ни ще бъдат принудени да обясняват публично в пленарната зала защо са "за" или "против" по дадена тема. И имайки предвид, че напоследък избраниците ни все по-често се съобразяват с фактора обществено мнение (приемането на новия закон за референдумите е ярко доказателство за това), можем да се надяваме, че все повече въпроси ще бъдат решавани според обществената, а не нечия частна полза.

Единствената победа, която защитниците на олигархията начело с ДПС удържаха, бе прагът, при който резултатът от референдума се смята за валиден. Хората на Ахмед Доган успяха да наложат идеята, че в национален референдум трябва



да са участвали поне толкова избиратели,



колкото на последните парламентарни избори, за да бъде той признат за валиден. На вотовете за НС досега винаги са гласували около 50% от избирателите и на практика високият праг се запази на същото ниво, както и досега.

Според депутати от НДСВ този праг обезсмисля закона. От друга страна обаче, онези, които твърдят, че след като резултатът от референдума ще има силата на закон, той трябва да има същата легитимност, каквато и парламентът, също имат своите основания. Веднага се появиха опасения, че ДПС ще проваля всички национални референдуми, които не му изнасят, като спусне команда на своите избиратели да не участват в тях. А в смесените райони местни референдуми ще са невъзможни.

Така или иначе обаче условията българските граждани да вземат съдбата си в свои ръце, когато сметнат това за необходимо, вече са налице. И ако не го правят, могат да се сърдят само на себе си.