Двете братчета Асен и Петър се изпокарали заради жената от записа в метрото, онази, която всеки път предупреждава: "Внимание, вратите се затварят". Само че Асен го чува така, както се пише, а Петър чува "фнимание". Това е едно от редките разногласия между тях, те всъщност са близнаци и синхронът им е забележителен. Обикновено едно и също чуват и едно и също говорят. Чувствителността им към правоговора е обяснима - баба им е дългогодишна дикторка в радиото и телевизията и нетърпимостта към подобни грешки е семейна черта. Дядо им хвърли сума труд и време, докато ги отучи да поправят учителките си в клас. Сега пак той е назначен за арбитър - пропътувал с близнаците няколко пъти от "Мусагеница" до стадиона. Но се оказало много трудно да отсъди, не се разбирало съвсем ясно дали гласът изговаря думата с "ф" или с "в". По-точно: в думата се чуват едновременно и двата звука, сякаш са записани един върху друг. И, най-странното - не всеки път. Било особеност, не грешка. На него може да се вярва - цял живот работеше като тонрежисьор. Разказа ми всичко това именно между "Мусагеница" и стадиона - бе се качил да чуе отново тъй коментираната фраза, без да му пречат



братята-поборници за правилен български език



които се спречквали и надвиквали при всяко тръгване на влака, точно когато се включвал записът. Помоли ме да се вслушам и аз, но не ставах за помощник - чувах го ту тъй, ту инак. Това е познат синдром - като те насочат към спорните моменти, те почват да ти се явяват такива, каквито са ти ги подсказали. Така че нямаше как да се присъединя към арбитража. Но вече втори ден се напрягам да доловя как, все пак, тези пусти врати се затварят - с "в" ли, с "ф" ли, или с двете едновременно. Въвлякоха ме в един абсурден сюжет, по-скоро за... радиопиеса.

Наслаждавам се, обаче, на казуса. Ето, че не всички дечурлига са промити и упоени от ефира, маята на знанието и критериите все някъде живее, годна е да подкваси спор или амбиция, да даде на всекиго негова си гледна точка, която човек, ако е на място, може да превърне и в опорна. И че всичко това, дори ако не се научава в днешното училище, може да се предаде и от къщи, от родители и от родове, а така всъщност в живота се подхранват знание и памет за нещата, към които днешното време не е особено грижливо. А че всеки непримиримо отстоява позицията си, докато не бъде убеден в обратното - това е нещо като гаранция за автентичност. Друг е въпросът, че това



децата го правят по-добре, а и по-честно от нас.



Но защо ви разказвам това?

И аз заради гледната точка. Миналия петък предложих нещо за грозната баталия в Асеновград, където някакви неупълномощени лица малтретираха едно момиченце, а упълномощените (представени бяха всички предвидени от закона институции) любезно се разсейваха или пък съдействаха на разправата. Гледната точка на автора бях подчертал дебело: изпълнението на присъда не стои по-високо от изпълнението на закона. В цивилизования свят дори прилагането на смъртното наказание познава ред ограничения на физическото и моралното страдание, както и гаранции за честта на осъдения. (В модерните национални законодателства подобни гаранции съществуват дори по отношение на домашните животни.) Така че изпълнението на една банална гражданска присъда не може да включва престъпления срещу личността. Или: да не се правят панаири и да няма насилия над деца дори в името на закона.

Елементарно сякаш и - уж близко до всеки.



А получих наказателен вот дори от верни читатели:



или не съм зачитал правата на майките, или не съм се застъпвал достатъчно за бащите, или не съм поставял закона над всичко и неговото прилагане на всяка цена - също. Всеки от своята си гледна точка имаше претенции - зеленият сименс вкъщи не бе звънял така май откакто се появиха мобилните телефони. После апаратът се върна към мълчанието си, а снощи женски глас би отбой: някаква телевизия показала пак кадрите с децата. "Прав сте - каза жената в слушалката. И въздъхна: - Всички сме прави..."

Нещо бе станало с гледната й точка...

Черешовата задушница ме свари в Трявна. Отидох да запаля свещ в черквата "Свети Георги". Това не е старата черква в центъра, покритата с плочи и добре известна от картичките. Това е другата черква. В двора на "Свети Георги" е гробът на Иванка Горова, сестра на Ангел Кънчев и куриерка на букурещкия комитет. Придружавала е Ботевата чета на парахода "Радецки" до пристанището в Бекет и се смята, че именно на нея поетът е поверил разтърсващото писмо до Венета. Такива неща вълнуват и като попадна в града се отбивам на гроба й. В самата черква две жени бяха подредили дълга маса и раздаваха за Бог да прости.

- Всички имаме мъртви - рече едната. - А много покойници си нямат никой жив...

- Само колко войници има избити на този свят - рече другата. - И майките им откога ги няма...

И двете жени си имаха гледна точка. Достатъчна, за да знаят какво правят...