Кой колко мандата ще вземе в следващото НС няма да се знае до последно. Отсега обаче е ясно, че повечето партии в парламента ще бъдат лидерски - ГЕРБ, ДПС, "Атака", ДСБ. Това важи и за новия хит РЗС, а какво да кажем за другата изненада на евровота, наричаща себе си "Лидер". Всички тези формации се свързват в общественото съзнание с имената на лидерите си. И колкото и голям да е експертният им потенциал, както често изтъква Бойко Борисов за своята ГЕРБ например, това няма да има никакво значение, ако водачите им по някаква причина се сменят или провалят.

Фактът, че повечето от водещите партии у нас са лидерски, е



сериозен симптом за нестабилност



на политическата ни система. При цялата внушителност на някои от тях тези организации не са солидни образувания, те просто ще си отидат заедно с лидерите си. Няма по-красноречив пример за това от НДСВ. Симеон Сакскобургготски дойде у нас като добрия цар, но мантията, с която се бе обгърнал, се свлече драматично за няколко години след съмнителни реституции, неизгодни приватизационни сделки и куп лъжи, най-голямата от които бе декларираният отказ от коалиция с БСП. И така НДСВ тръгна към дъното. Вярно, Меглена Кунева ги оттласна леко, но никак не е сигурно, че Пламен Константинов ще направи същото и на парламентарния вот.

Същото ще се случи, ако лидерите на ГЕРБ и "Атака" се компрометират драматично. Особено пред Бойко Борисов рискът е твърде голям, тъй като загрява за премиер на държавата. Няма нищо по-лошо за рейтинга и харизмата на един политик от властта. При ДСБ и ДПС нещата са малко по-различни, тъй като тези формации приличат повече на религиозни секти, в които паството сляпо следва своя обявен за непогрешим гуру. Така или иначе обаче, когато дойде денят, в който Иван Костов и Ахмед Доган слязат от сцената, заедно с тях



най-вероятно ще си отидат и техните формирования



Това е един от най-сериозните признаци за слабостта и незрелостта на демокрацията, която се опитваме да градим вече 20 години. На Запад почти винаги, включително и сега, е имало изявени лидери. Но ако Гордън Браун например сега се оттегли, това няма да означава край на лейбъристите във Великобритания. Така както консерваторите не се споминаха след Маргарет Тачър.

Проблемът е, че у нас личностите формират, а не представляват обществен интерес. А и политическата почва е твърде неблагодатна, за да виреят върху нея нелидерски партии. Ярко доказателство за това е случилото се със СДС през последните месеци. Сините решиха да се превърнат в най-демократичната партия, чиито членове сами избират лидера си. СДС имаше намерение да бъде флагмана на пряката партийна демокрация у нас. Но в крайна сметка си остана доброто старо СДС, чиито лобита воюват помежду си по-ожесточено, отколкото с политическите опоненти, наливайки вода в мелницата на почитателите на твърдата ръка. Войната между сините лобита доведе до там, че опасността партията да не успее да се яви на изборите беше съвсем реална. Процедурните хватки на едно малцинство почти надделяха над волята на мнозинството. Вярно, тази война беше подклаждана и отвън. Но вътрешните противоречия на сините са си лично тяхна работа и няма защо да се сърдят на политическите си опоненти, че се възползват. Освен това, ако една партия се старае да не бъде лидерска, това не означава непременно, че нейният лидер трябва да е слаб.

Що се отнася до БСП, другата голяма нелидерска партия, тя е с повече от 100 години история.



Социалистите са преживели детската болест



на вътрешните разцепления в началото на миналия век. И са може би единствената партия, способна да загърби междуособиците, когато това е наложително. Лобитата в БСП обаче съществуват и техните противоречия излизат на повърхността особено силно, когато партията е на власт. Така беше и при Жан Виденов, така е и сега при Сергей Станишев. Основните трусове в този мандат дойдоха не толкова от противоречия между коалиционните партньори, колкото от вътрешните проблеми на БСП. И когато Сергей Станишев заяви, че няма да хвърля жертви на вълците, той имаше предвид най-вече хищниците на "Позитано" 20. Някои от тях веднага го захапаха, след като БСП загуби евровота. Факт е, че премиерът не предприе по-сериозни промени в правителството, най-вече за да запази крехкото равновесие между лобитата в БСП. Това обаче бе проблем за държавата, а от 5 юли нататък, когато станат ясни изборните резултати, които едва ли ще са добри за червените, ще е проблем и за социалистите.

Най-големият парадокс е, че лидерските партии се възприемат като нещо негативно, от което лъха авторитаризъм. А именно такива партии са водещите у нас. Излизането от този омагьосан кръг едва ли ще се случи скоро и едва ли ще бъде лесно.