При късния Живков на обществената сцена у нас масово навлезе типажът, срещан най-често днес като експерт. Негов предходник е апаратчикът, впечатлил Жан-Пол Сартр в една варшавска поликлиника с лозунга: "Да се борим срещу туберкулозата - тя намалява производителността на труда". Наследниците му са далеч от тая класическа яснота. Те жонглират с модни понятия, завличаща мисълта им в руслото на актуалната икономическа целесъобразност. По-просто тя бе изразена пак по Живково време в лозунга "Качество и ефективност, ефективност и качество", макар в повечето случаи да става въпрос за количества. Поиска ли да слезе до по-пряка разбираемост, типажът си служи с клишета, дори и да ругае марксисткия икономически детерминизъм и политическата намеса в стопанския живот. Сред тях най-често се употребява клишето, пуснато от предизборния щаб на Клинтън през 1992 г. - "Икономиката, глупако". Тоя експертен типаж представлява участниците в повечето предизборни дебати, а клишето обобщава смисъла им.

Никой не е дотам глупав да отрича важността на икономическия живот за политическото състояние на едно общество.



Но тя се натрапва така настойчиво,



че човек се чувства особено глупаво, когато общата полза се мери в абстрактно богатство, конкретно разпределяно в сметки и имущества на тесен кръг хора я с 10% данък, я с изгодни поръчки и разтоварвания на държавата от елементарните й задължения. Според едно друго клише тя била "лош стопанин". Разбира се, тук винаги има "кникс" към себеотрицанието на всекиго: "Не питай какво ще получиш, а какво ще дадеш на страната си". Особено пък в условия на икономическа криза, от която следва да се измъкнем със строги икономически мерки, увеличаващи безработицата. Както казва поетът, "Отечеството е в опасност! Прекрасно..." Но днес въпросът не е "Що е отечество?", а "Какво е опасността?". Истинската опасност не е състояние, каквато е кризата, която била възможност за някои, а бъдеще, прииждащо неумолимо към всички.

То опровергава надеждите, че усилията главно в икономиката ще решат важните обществени проблеми. Те само ще запазят статуквото: облагодетелстване на тесен кръг, легитимиращ свое политическо представителство в разни партийни разцветки. Това не може да се скрие с бодрите отчети, според които българският народ никога не е живял по-добре, а пазарът пращял от стоки, чийто малък недостатък е, че повечето не са произведени тук. Не може да се избегне, ако на власт дойдели "добрите".



България рядко е имала такива лоши изгледи за бъдещето си



поради няколко очевидни причини: застаряване; концентрация на населението в столицата, четири-пет по-големи града и "етнически чисти" гета и анклави; доунищожаване на селото и изчезване на първични трудови навици. Те се придружават от бързо спадане на образователното равнище. Две са незаобиколимите свидетелства в това отношение: расте броят на напълно неграмотните; спада качеството на дипломите. Попътно доказателство е любопитният факт от тая седмица - българите в САЩ били най-образовани, 92 % имали средно и по-високо образование.

А тук напълно неграмотните са предимно цигани и предимно млади. Макар и много за европейска страна, неграмотните не са най-голямата опасност, докато съвсем не изгладнеят. Далеч по-голяма е опасността от тия, които получават формален образователен ценз след нагласени изпити. Минимумът за прекрачване на образователни равнища е толкова снизен, че реалното обезценяване на дипломите изпреварва инфлационния индекс. Да се получава държавно свидетелство за зрелост с налучкани 23 точки от 100 възможни, е най-сигурната гаранция, че произведеният в такова общество продукт ще е поне три пъти по-некачествен спрямо всеки смислен стандарт.

Затова е ясно какво иде отдолу към общото ни бъдеще. Дали то ще се гради от Илия или Алия, все тая. Килията ще си остане крива не само поради закриването на трудовите войски, а защото още в началното училище не се оценяват справедливо никакви трудови навици в четмо, писмо, смятане, рисуване и пеене. Тая проста цел, за чието осъществяване трябва да се впрегнат сложните средства на държавата, ще се окаже някой ден по-достойна за общия ни живот, отколкото изглежда.



А преди сто и петдесет години това е постигало полукилийното училище



на хаджи Генчо в Копривщица, където учели към двеста деца. Къде го обаче такъв учител, какъвто е Каравеловият герой: знае черковнославянски, турски, влашки, малко руски и гръцки, че и шие, готви, побива учениците и си доплаща с гледаните от тях пилета? Къде ги тия ученици, които се радват на обещанието, че даскалът ще им даде за награда на послушанието мисирка, а няма да ги кара да плащат допълнителни уроци с парите на родителите им?

Донякъде в тая връзка: оня ден при обсъждане на резултатите от матурата проф. М. Кирова казала, че автори като Вазов били неразбираеми за децата, та трябвало да бъдат заменени с по-съвременни. С подобни херменевтични мотиви от учебните програми изпаднаха и "комунистическите" текстове на Ботев, и "противодържавният" герой Андрешко на Елин Пелин, и скръбните разкази на Йовков, да не стигаме до Смирненски и Вапцаров. Струва ми се, че това се прави не толкова от желание децата да бъдат в крак със съвременността, колкото от мътното усещане, че в българите от "старо време" се лицезира убогостта на днешното ни модерно, че и постмодерно дередже. Ето защо авторите на управленски програми ще бъдат по-адекватни спрямо съвременността, хвърлят ли и по едно око на класиката, вместо да се водят по "експертния дискурс" и Лисабонската стратегия. Ако пък след това дойдат и действия, цена няма да имат.

Затова: "Образованието, умници!". При това - образование като в училището на хаджи Генчо. Дотам сме я докарали, че икономиката трябва да почака. Иначе бъдещето ще ни смачка така, както хаджията си стиска лимон на скумрията.