В парадоксална активност развихриха брюкселските бюрокрации желанието си спешно да превъзпитат България. Още преди да влезем в клуба на старите европейци бе ясно, че като слабо развита и най-бедната страна в общност на богати, на нас е отредена ролята на момчето за бой. Нито за миг не спряха злъчното си красноречие на наш гръб всякакъв калибър политици и чиновници. Разбираемо. Всеки избраник и храненик на своята нация е притиснат да доказва пред данъкоплатците си колко самоотвержено защитава техния уют и най-вече парите им от гладните, невъзпитани, дълбоко порочни балканци. Отровните одумки на съседите са древна европейска традиция. Не са специално отношение към нас, просто в момента сме логичната и най-лесна мишена. Но напоследък около България се завихря



истинско кално торнадо



Пороят обвинения във всевъзможни злодеяния най-често не се адресира към посочен злодей; лексиката на брюкселския новоезик ги хвърля напосоки върху "България". Излиза, че всички тук сме еднакво крадливи, неотличими смотльовци, измамник до измамник, до един корумпирани. Така се насажда чувството, че в България е опасно и направо невъзможно да се работи честно. Измерителите за националния риск на страната се влошават. Рисковата премия веднага качва лихвите, застраховките, ценовите надбавки за търговски риск. Злодумството ни глобява със стотици милиони евро годишно. Глобата расте. А скоро върху нас ще се излее



лавина от евродоклади:



завчера България бе гвоздеят в доклад на ОЛАФ, чакат ни нови три! До две седмици щял да излезе доклад за борбата с престъпността. Друг - за парите на Евросъюза. През септември - втори на първата тема. Като че държава може да подрипва със скоростта на скакалец. Какво ще се промени за един летен месец, та да се налага втори доклад (нов залп повторни порицания)? Много ясно, че изводът е предрешен: понеже вторият доклад няма (и не би могъл!) да намери сериозна промяна, ще трябва да продължи "наблюдението" на България и писането на доклади. А може би късият срок между докладите цели да мотивира новото правителство за показен героизъм, като "подкара наред" всички нарочени за престъпници. Нещо в стил на операцията Nacht und Nebel (нощ и мъгла)? Това би означавало властта в България да се подтиква към беззаконие - в името на законността. Дошло е време ясно и сериозно да заявим на господа наставниците, че неумелите им и пресолени словесни напъни



рушат законността в България,



вместо да я укрепват. Ето последният пример с шефа на ОЛАФ г-н Франц-Херман Брюнер. Преди дни г-н Брюнер си позволи да критикува остро българската съдебна система. Съдът бил причина за неуспешната борба с престъпността у нас. Макар полицай и бивш прокурор, един юрист не може да обвинява съда, че не се бори с когото и да било. Съдът не бива да воюва с никого. Той не е страна, той е арбитърът. Съдът не дължи никому нито бързина, а още по-малко - резултати. Никоя правова държава не може да съществува, ако не я крепи безусловната вяра в справедлив съд. Съд, който решава единствено по закон и по съвест, който при формален пропуск, дори при минимално, но обосновано съмнение, задължително решава в полза на обвиняемия. (In dubio pro reo е от най-древните принципи, върху които се крепи правосъдието). Всеки може да е набеден, оклеветен или просто удобен прицел. Само върху безпристрастието на съда и върху свободата на съвестта на съдията се крепи чувството за справедливост. Ако съдията трябва да се оправдава пред г-н Брюнер (или пред друг полицай, политик или прокурор), защо е постановил една или друга присъда, къде му е свободата? Ако съдът е под натиск да осъжда (бързо, Европа иска присъди!), защо въобще ни е съд? Най-добре прокуратурата направо да пише присъдите веднага щом полицията сгащи престъпника (или нарочения за такъв).



Справедливостта е безценна



и със сигурност струва много повече от всички милиарди, които някога България може да получи от европейския бюджет. Никакви милиарди не оправдават разрушеното доверие в съда. Впрочем, дори в най-мрачните години в родината на г-н Брюнер даже фюрерът не си е позволил да отхвърли върховенството на съда. Вземете за пример познатия у нас Лайпцигски процес.

Аз вярвам в българския съд. Мисля, че са лъжа и клевета дрънканиците за големия брой корумпирани магистрати. Но да допуснем, че не съм прав, а прави са клеветниците, че българският съд не може да правораздава бързо и честно. Защо трябва тогава да се подлага този съд под натиск да произвежда бързи присъди? Не е ли по-добре направо да внесем съдии от Германия, от Холандия или откъдето и да било - и само те да имат право да ни съдят за определени по списък дела? Това ще е логично решение, ако съдът ни е крив. Сегашната теза: съдът е виновен, ако не произнася за броено време присъдите, които "Европа очаква" или пък "нацията жадува" да види, води към произвол и беззаконие. Никаква целесъобразност (ще ни спрат/пуснат милиарди) не може да го оправдае. Съдът трябва да е свещен, той винаги е бил храм. Ако превърнем правосъдието в политически орган за бързосъдене, ще дойде време да плащаме скъпо и дълго загубената мярка за справедливост - милиарди годишно ще губим поколения наред.