Идеята за установяването в България на президентска република периодично се появява в публичното пространство кажи-речи от зората на демокрацията. Отчасти тя е реминисценция на добрите стари времена на конституционната монархия, когато, ако се вярва на спомените на нашите баби и дядовци, България е била Швейцария на Балканите. В тази идея има и чисто прагматична логика. Президентът се избира чрез пряк вот и гласовете, подадени за него, са съизмерими и дори превъзхождат резултатите на управляващите партии. Същевременно по конституция държавният глава у нас е



церемониалмайсторът на републиката



Разговорът за президентската република отново влезе в обращение през последните дни. Тон за него даде президентът Желю Желев. В парламента пък се появиха слухове, че Бойко Борисов обмислял, след като му изтече мандатът на "Дондуков" 1, да се премести на "Дондуков" 2, но с по-голяма власт, съизмерима с рейтинга му.

Доколко е реалистично да се установи президентска република у нас в този момент е твърде спорен въпрос. Според чл. 158 от конституцията въпросите за промени във формата на държавното устройство се решават от Велико народно събрание. Тази толкова тромава процедура стопира не една и две промени на основния закон и почти сигурно ще осуети и тази. Освен това е напълно възможно само след година-две популярността на ГЕРБ да спадне. Генерала едва ли би рискувал да свика ВНС, ако не е сигурен, че ще има мнозинство. Пък и във времена на криза едва ли е много целесъобразно бюджетът да издържа 400 депутати, дори да е само за една година.

Вярно е и друго - рано или късно ВНС няма да ни се размине, защото има много въпроси, които само то може да реши. Например - да прекрати своето конституционно съществуване, за да бъде процедурата по промяна на основния закон по-гъвкава. Да се свиква велик парламент обаче, само за да се променя държавният строй заради един човек, пък бил той и генерал-лейтенант със 116 депутати зад гърба си,



определено не е правилен подход



За въздишките по засилването на ролята на държавния глава има и един друг мотив, а именно личностният. Досегашните ни президенти със сигурност имаха своите кусури. Жельо Желев нямаше каяфет, както биха казали неговите приятели от ДПС, за държавен глава. Петър Стоянов пък понякога се преекспонираше и за разлика от Желев нямаше достатъчно кураж, за да разкритикува бившите си съпартийци за злоупотребите им във властта. Но и за двамата със сигурност може да се каже, че имената им не бяха замесени в никакви корупционни, политически или каквито и да е други скандали. Ако перифразираме една мисъл на Буров, народът и на карфица се радва, камо ли на юзче ракия или на политик с неопетнено име.

Не може да се отрече, че президентската институция в общи линии запази своя имидж и през първия мандат на Георги Първанов. През първите си години като президент Първанов съумяваше да се придържа към имиджа на умерен политик. Понякога държавният глава отстояваше категорично и българските национални интереси. Именно Първанов бе човекът, който обвърза изплащането на пенсиите на българските изселници в Турция с обезщетяването на тракийските бежанци у нас. Само дето вече сме във втория мандат на Първанов. Заради него той май ще остане в историята като първия наш президент, чието име беше



замесено в злоупотреба с власт



и други, по-пикантни скандали - ловджийски, мезонетни и прочие. Вярно, някои от тях са само слухове, но за предшествениците на сегашния ни президент нямаше такива.

Накратко, ако Първанов се беше държал така през първия си мандат, втори едва ли щеше да има. Освен всичко друго неговото присъствие на държавното кормило в този момент обезсмисля почти изцяло дебатът за президентска република. Защото Първанов е ярко доказателство, че президентската институция не е имунизирана срещу проникването на не дотам качествени хора в нея. Чудно какви ли щяха да са резултатите от социологическо проучване с въпрос: "Съгласни ли сте президентът Първанов да реди правителството", да речем. Още повече, че май именно той нареди предното правителство, което определено не остави добри спомени. Парламентарната ни демокрация, която все пак дава повече възможности за коректив на управлението, май става все по-симпатична, независимо от кусурите й.