Идва ли краят на ерата "Доган" в българската политика? Загуби ли той изборите, или ги спечели? Тънко премислен ход ли бяха скандалните му предизборни изявления или истински гаф, породен от загуба на чувство за реалност? И дали излизането на ДПС от властта може да се интерпретира като един вид нов "край на прехода"?

Тези въпроси присъстват в различни анализи вече месец след парламентарните избори и без съмнение търсенето на отговори ще продължи, както и личността на Доган ще остане във фокуса на общественото внимание. Той е един от парадигмалните политици на българския преход, с най-дълъг политически живот, а вероятно и с бъдеще, макар и неясно. Още с появата си на политическия терен през 1990-а той умело персонифицира един латентно жив мит в емоционалната памет на всяко общество - мита за героя, който след несправедливо преживени страдания успява чрез силата на своята воля и характер да получи възмездие от съдбата, да спечели власт, пари и най-важното - доверие. Нещо като граф Монте Кристо. Няма никакво значение дали този мит е конструиран в някакви лаборатории на ДС или сам се е активирал. За мита важното е дали работи, а през изминалите двадесет години



митът "Доган" работеше доказано ефективно.



Сокола, както медиите ласкаво да го наричат, забравяйки, че това все пак е граблива птица, грижливо извайваше своя публичен образ на съдбовен лидер и енигматичен политик с хипнотични способности. Говореше малко и рядко с иносказателни изречения, които впоследствие коментаторите дълго предъвкваха като ребуси на някакъв Делфийски оракул. Неговият политически портрет може да бъде съставен от набор собствени фрази. Логично е да се започне с поизбледнялото съждение, че пътят на България към Европа минава през Босфора и е постлан с мюсюлмански килим (1990), следвано от шарадата "български етнически модел", двусмисленото "Швейцария на Балканите", лексемата "заедност" и куп провокативни откровения за обръчи от фирми и летящи чинии, блъфа за нов възродителен процес, както и смущаващи твърдения от типа "ДПС е бацил" и "аз съм инструментът на властта, който разпределя порциите финансиране в държавата" или "мога много работи, включително и да управлявам тези, които управляват". Образът би следвало да се уплътни с реплики като "той беше една мъжка секретарка", "всички бизнесмени над средното ниво са станали такива, ако не с моя помощ, то с моя усмивка", "дясното ми е стара слабост", "помагали сме" (относно преливането на гласове за ЛИДЕР), "на когото не му харесва, да отиде да живее където поиска". Наборът от подобни фрази поражда естествения въпрос



дали цинизмът е универсална политическа неизбежност,



или все пак е личностна характеристика. Впрочем "цинизмът" на Доган отразява политически практики, присъщи не само на ДПС. Част от неговите откровения по парадоксален начин кореспондират с два христоматийни Вазови стиха.

Думите му бяха и прости, и кратки,

пълни с упованье и надежди сладки.

Шумно дискутираните предизборни изявления на Доган в с. Кочан са пример как една реплика може да свърши повече работа от една политическа програма или цяла кампания. Което не би трябвало да изглежда странно, след като в централен вестник дълбокомислени политически коментари стоят в кротко съседство с новината за бялата лястовица, която селски кмет щял да подари на новия премиер. Политическият избор у нас е привидно рационален, но всъщност е по-често емоционален. Точно тази ирационалност в годините на прехода беше (и продължава да бъде) мощен политически ресурс. Тя е източник на една политическа перверзия - превръщането на оскъдната мисловност, затвореност и неинформираност в инструмент на властта, която впоследствие се изкушава съзнателно да поддържа и да контролира социални дефекти, които гарантират нейното привилегировано положение.

Характерна за този тип власт е идеята за единството и сплотеността като политическа панацея. Тя е изразително присъща на двете монолитни партии (БСП и ДПС), които преживяха прехода без особени вътрешни трансформации. Всички останали преживяха бурни промени, някои изчезнаха или с усилия продължават да съществуват, носталгично вгледани в бързо отминалата ги слава. Под стряхата на "Позитано" 20 живеят две или повече реални партии в странна симбиоза - леви като джоб и манталитет избиратели и дясна като поведение върхушка, която заради властта е готова да жертва автентичността на политическия си образ и за която мантрата за политическото единство е като спасителна жилетка. Социалното разделение там е така релефно, че евентуално политическо разделяне изглежда безинтересно. Същото е валидно и за ДПС, макар че никога не е било докрай ясно какво точно става под стряхата на движението. Като социална конструкция тази партия е сходна с БСП, макар и сглобена от друг тип психически енергии, поради което бъдещето й може да се окаже по драматичен начин интересно.

Който е общувал и работил с български турци, няма как да не е забелязал някои техни специфични добродетели. Те са трудолюбиви, търпеливи и гордо приемат своята съдба, имат изострено чувство за чест и достойнство, ценят високо лоялността, изпитват респект към властта и известен култ към силата. Но



всяка добродетел може да бъде и почва за пороци



Гордостта може да се превърне в горделивост и високомерие, а честта може да мотивира силна лоялност към лидери с висок праг на търпимост към нечестни и дори криминални практики.

Устойчивото развитие на ДПС в годините на прехода беше деликатен двустранен процес. То беше възможно не само заради лидерските качества и политически умения на Ахмед Доган, но и благодарение на едно мълчаливо съгласие и дори одобрение от страна на българското общество. Арогантното поведение на лидера на тази партия от последните години, неговата откровена заявка за политическа екстериториалност рискува силно и дори опасно да ограничи това съгласие, както пролича на 5 юли. Който лети прекалено високо, рискува да си опърли перушината (според мита за Икар). Остава да се разбере дали поведението на Доган е било проява на лекомислие и неуравновесеност, или е съзнателно действие, прицелено в невидим засега политически хоризонт. Смущаващо в неговите изявления от с. Кочан беше не толкова обяснението за технологията на властта, персонифицирана в стил Луи XIV около собствената му личност, а внушението, че властта се упражнява "ръчно" от лидера, а не от гражданите чрез демократично избрани институции, че така е било, е и ще бъде. Ако новото правителство успее да докаже, че това не е така, един от очакваните ефекти би бил



ерозия на мита "Доган"



сред част от неговите последователи. Този процес може да бъде ефективен, само ако е естествен. Медийни фишеци, че бил алкохолик, наркоман или че е получил инсулт, могат да имат единствено обратен ефект.

Превръщането на една политическа партия в бизнес корпорация, какъвто е основният упрек срещу Доган, предполага тя постоянно да бъде захранвана с икономически ресурс от властта. Когато този ресурс е изчерпан или силно ограничен, политическите идеи остават единствено свързващо вещество в партийната конструкция. Предстои да се разбере дали идеите, с които е създадено ДПС, все още са актуални и дали т.нар. устойчиво развитие е било автентично, или е плод на конюнктурна гравитация в обритата на властта.

Друг упрек срещу Доган е, че маргинализира своята електорална среда и превръща това порочно поведение в нескончаем политически ресурс. Ако част от неговите избиратели се убедят, че е така, това също би ерозирало доверието в лидера. Ако политическата изолация на Доган бъде съчетана с коректно очертаване пред традиционния му електорат на реални маршрути за личностно и социално развитие извън коридорите на ДПС, това още повече би ерозирало доверието. Естествено, не става дума за етнически квоти, а за честно състезание. В това отношение заявката на новия премиер, че няма да допусне етническа нетолерантност и политически гонения, звучи окуражаващо. Излиза, че влиянието на ДПС може да бъде контролирано, ако други партии мълчаливо реализират част от идеите на тази партия. Което би било колкото странно, толкова и държавнически мъдро.

Популярната фраза на Наполеон, че с щик може да се направи всичко, но на щик не може да се седи, днес звучи особено актуално.



Анти-ДПС патосът сам по себе си не е политика,



независимо че може да предизвиква и политически ефекти. Остава някои по-кресливи партийни водачи да го разберат.

Да се очаква скорошен политически залез на ДПС и Доган би било наивно. Срутването на митове може да бъде също така опасно, както и тяхното чрезмерно избуяване. Тъкмо култивирането на политическите митове чрез тяхното демократично "подстригване" на избори е същинският смисъл на мандатността.

Във фолклорните светове митът за героя най-често се развива в две посоки. Той или загива трагично в битка за някаква кауза, или губи чудодейната си сила, след като е злоупотребявал с нея и става обикновен човек. В актуалния политически свят първата хипотеза изглежда слабо вероятна, но втората е по-реалистична. Ако енигмата "Доган" плавно и търпеливо бъде приземявана, тя може постепенно да излезе от активен политически оборот, да разреди присъствието си на политическите страници в медиите и да се озове на забавните страници, където енигматиците съставят кръстословици и където може да се очакват ребуси от типа "инструмент на властта" (с пет букви) или "политически бацил" (три букви). Звучи невероятно, но в политиката стават и чудеса, особено ако се крепи на митове.