Направи ми впечатление една жена - британката Деби Пирди. Тя се сражава с парламента на страната си от доста време, за да си иде от тоя свят без спънки. Пирди страда от множествена склероза и иска да умре. Работата е там, че ако го стореше с помощта на мъжа си в швейцарската клиника, където това е разрешено (в Британия не е, освен в много специални случаи), после съпругът рискуваше да бъде преследван за подпомагане или подстрекателство към самоубийство. Наказва се с 14 години затвор.

"Аз искам това не от желание към смъртта, а към живота" - каза милата Деби. "Животът трябва да е достоен. Ако не е, човек трябва да има право да го напусне." Честно речено, наистина.

Споровете за евтаназията припламват периодично, включително у нас. Изказват се страдащи, техни роднини, църковни дейци, философи, законодатели. В повечето страни евтаназията е забранена, тук-там се допуска при известни условия - мисля в Австралия, в Холандия, май в един-два щата на САЩ, както и в Швейцария. В Швейцария съществува съответната клиника, нарича се Dignitas - в нея хората от Албиона, и не само от него отиват да умират. Доста масово, между другото, видях една цифра - 800 - сериозна е. Такъв един



"Хотел "Калифорния" под Алпите,



акумулирал прискърбните блянове на мнозина тежко болни, но и доста упреци и недоверие... На пръв поглед изглежда хуманно.

Само че пред човечеството предстои тепърва пак да отговаря на важен въпрос, укрепвайки отговора законодателно - можеш ли да умреш, ако искаш, или не бива? Засега тази основна дилема на живота е получавала главно отрицателен отговор в сферите на духа и юрисдикцията. Струва си да помислим над нея, а не да махваме с ръка, като към всичко, некасаещо ни пряко. (Опитът е показал, че когато нещо подобно ни закасае пряко, винаги ни заварва индивидуално неготови, едни такива внезапни овце в междата на ступора между бунта и примирението.)*

Въпросът за живота и смъртта наше дело ли е, или не е?

Ако се съди по резултатите от проучване на в-к "Таймс", би трябвало да е наше. В това проучване, проведено наскоро, правото на евтаназия получи огромна обществена подкрепа - цели 74% от читателите се изказаха одобрително за подобен закон. Според тези хора лекарите трябва да имат право да помогнат в смъртта на пациенти без възможност за възстановяване.

И все пак, все пак... Противници на евтаназията са както голяма част от лекарите, така и от църквата, и - колкото и да е странно - прависти.

Хората на религията казват: "Човекът е творение на Бога. Бог му е дал живот, следователно само Той може да му го отнеме". И цитират: "Защото никой от нас не живее за себе си и никой не умира за себе си, но живеем ли - за Господа живеем, умираме ли - за Господа умираме; следователно, живеем ли, или умираме - Господни сме." (Рим. 14:7,8).

Всъщност този привидно частен, не особено значим въпрос - за евтаназията, е доста огромен и в някакъв смисъл цивилизационно вододелен, мисля аз.

От едната страна стои човешкият стремеж към изгонване на болката от земята, към постигане на състояние, в което животът тук следва да прилича



на круиз в комфортен лайнер



между двете "отвъд" - преди да се родя и след смъртта... Тоест - ако може, пребиваването да мине забавно и по правилата. Морето да не клати, а стюардът да е вежлив.

Ницше и страховитата гордост на прословутия му свръхчовек са единият полюс зад тази шеговита картина, в крайна сметка. Оттам идва подобна философия. Ние помним, че на свръхчовека всичко е позволено, той е победителен, защото няма Господар горе и привързаности долу. Но в "Тъй рече Заратустра" има и такива думи: "Ако животът не ти се отдава, ако отровен червей гризе сърцето ти, знай, че ще ти се отдаде смъртта."**

Етюднича не от болнава любов към умозренията, а защото следва да кажем ясно: евтаназията при хората почти винаги означава или убийство, или самоубийство.

И смятам, че човечеството като законотворец не следва да се отказва в нито един момент от втория полюс на своята ценностна система. За този полюс вече говорихме - едва ли Създателят е решил да не си господар на рождението си, за да те остави да господаруваш над смъртта си.

В най-тежкото страдание има смисъл и светлина - за страдалеца, но и за тези покрай него. Галопът на човечеството към възможно най-пълно изсмукване на страданията от живота прилича на церене на анорексици с липосукция. Този галоп не може да е успешен с този табун, хайванчетата в него сме си все същите. Иначе ще дойде момент, в който ще ахнем изумено и масово: че то животът е главното страдание, той е тежката болест!

(Това, както знаем, вече е ставало предмет на пиеси и други изкуства.)

По понятна причина и много юристи са против - ако евтаназията стане законна, то тя бързо ще се превърне в бизнес (вече упрекват Dignitas за това), а криминалните случаи около явлението ще зацъфтят.

Любов и състрадание - да, евтаназия - все пак не бива.



-----

*Ако не говорим за това, няма да сме оригинални. Веднъж Сталин звъннал на поета Пастернак. Искал да говорят за Манделщам, а Пастернак отклонявал темата и казал, че иска да говорят за друго.

- За какво? - попитал диктаторът.

- За живота и смъртта.

Сталин затворил.



**Между другото, вследствие тъкмо на този цитат един герой на писателя Леонид Андреев решава да умре, иде реч за прекрасния разказ "Сергей Петрович": - "...за първи път в живота си той изпита дълбоката и горделива радост на роба, разбиващ оковите си".