Преди 35 години на 9 август 1974 г. бившият вече президент Ричард Никсън се качи на хеликоптера на поляната пред Белия дом, откъдето трябваше да излети за имението си в Калифорния. На вратата на вертолета той се обърна, вдигна ръка, изобразявайки с пръстите знака "Победа", и завинаги се оттегли от политическата история на Америка и света. Но остави дълбока следа там.

Твърдият до грубост работохолик, който бе ненавиждан от своя народ, но пък бе популярен в СССР, Китай и Израел, който бе виртуоз в международните преговори, но не особено способен ръководител във вътрешните дела и в икономиката, взе решението за оставка, след като бе наясно, че импийчмънтът е неизбежен. Колкото и да е странно, в оставката му имаше повече емоции, отколкото хладен разум.

Ден преди това Никсън се разплака, прощавайки се със сенаторите, които го подкрепяха. После дълго се успокояваше, докато гледаше записа на обръщението си към нацията. Плачеха и представителни, цинични и обиграни в политиката мъже. Служителите на Белия дом също изпратиха със сълзи своя президент.

Малко преди тези необичайни за един американски президент сцени, вечерта на 7 август, държавният секретар Хенри Кисинджър, създателят на успешната външна политика на Никсън, заварил държавния глава в нетрезво състояние. "Хенри, ти не си твърде ортодоксален евреин, а аз не съм твърде примерен квакер, но сега трябва да се помолим." (Квакерите, или Общността на приятелите, е 4-вековна протестантска секта, която е пацифистка и изповядва силен социален ангажимент - б. р.) Президентът и държавният секретар застанали на колене, а Никсън започнал да се моли неистово на висок глас. Както пишат в забележителната си книга "Последните дни" Боб Уудуърд и Карл Бърнстейн, репортерите от "Вашингтон пост", които предизвикаха скандала "Уотъргейт", довел до президентската оставка, бившият харвардски професор Кисинджър "трябвало да приложи всичките си академични способности на тема защо Ричард Никсън ще влезе в историята като един от най-великите миротворци на всички времена", за да го накара да дойде на себе си.

Най-интересното е, че от гледна точка на вечността това е точно така. Никсън спря войната във Виетнам. Изгради "триъгълника" САЩ-СССР-Китай, в който тези страни се обвързват с взаимни стимули и ангажименти. Така той създаде "структура за съхранение на мира", базирана върху истинско "рестартиране" на отношенията между тези съперничещи си държави. Никсън е изграждал не толкова Pax Americana, свят по образ и подобие на Америка, колкото свят за Америка. Той е изхождал не от традиционната доктрина за налагане на демокрация по света, а от националните интереси на САЩ.

Като че ли за нито един президент на САЩ не са написани толкова книги и не са заснети толкова игрални филми - до такава степен Никсън бе ярка и противоречива фигура. И до днес личността му вълнува изследователите и кинематографистите. През последната година в САЩ излезе книгата на Рик Пърлстайн "Никсънленд - възходът на президента и разколът на Америка", а по екраните бе показан превъзходният филм "Фрост срещу Никсън" на Рон Хауърд. В него ролята на президента, който си признава, че е разлюлял вярата на американците в системата на управление на страната, бе блестящо изиграна от Франк Ланджъл.

Но нали отначало Никсън събра парче по парче разочарованата и деморализирана от Виетнамската война Америка. Доктрината "Никсън" пък позволи на страната да престане да се набърква във всички конфликти по света - при това без да пострада имиджът й. "Виетнамизацията" на конфликта, който разполови Америка, даде възможност на САЩ да се изтеглят от Виетнам. А изключително прагматичната външна политика позволи да се балансира между интересите на два врага - СССР и Китай. Никсън и Брежнев изглеждаха като добри приятели, обзети от взаимна симпатия.

Всичко това обаче бе необходимо на американския президент, за да се приемат съвсем конкретни и съдбоносни решения по разоръжаването. Още преди първата поява на Никсън в Москва през 1972 г. той представи доклад пред Конгреса за външната политика, в който се казваше: "Не бива да се замайваме - промяната в тоналността на разговора не означава смяна на политиката... погрешната еуфория проправя път на също толкова погрешни решения." Не е ли това предупреждение към сегашните президенти Дмитрий Медведев и Барак Обама, чието рестартиране не излезе толкова мащабно както на Брежнев-Никсън?

Историческата истина се състои в това, че и Брежнев, и Никсън наистина бяха миротворци. Впечатлението обаче бе пропиляно от Брежнев с последвалото разполагане на съветски контингент в Афганистан, а при Никсън - от скандала "Уотъргейт".

Но Америка не оценяваше външнополитическите успехи на Никсън. Той беше подлаган на унищожителна критика. Показателна в това отношение е книгата на Джералд Гарднър "Всичко, което искахте да знаете за Никсън, но се бояхте да питате". Една от най-невинните шеги с действащия тогава президент е: "Вярно ли е, че косите на Никсън са вълнисти". "Не, косите му са прави. Но е вълниста главата му."

Приемникът Джералд Форд прости на Никсън - и в човешкия, и в юридическия смисъл. И това му костваше популярността. А истина е, че и оставката на Никсън, и прошката на Форд бяха честна политика. В края на краищата благодарение именно на демокрацията, високата политическа култура и свободата на словото станаха възможни и уотъргейтският скандал, и книгата на Уудуърд и Бърнстейн "Цялото президентско войнство", и публикацията на секретните документи за Виетнамската война.

Може и да звучи патосно, но с помощта на демокрацията и свободната преса, чрез отхвърлянето на Никсън и моралното му падение нацията преосмисли себе си и мястото си в света. Този рефлекс позволи на американската нация да остане лидерска и да даде на света мащабната фигура на Барак Обама. Тя обаче е трябвало да дорасне за това.

Като всеки нормален политик Никсън искаше да се харесва на своя народ. Първоначално това му се удаваше - той спечели триумфално преизбирането си през 1972 г. Загуби обаче втория си мандат, защото погази общопризнати представи за допустимото в политиката. Демокрацията се проявява именно във високата чувствителност на нацията към грешките на лидерите и информационната свобода за тези грешки. Равнодушните нации не градят демократични държави. А когато е налице чувствителност и непримиримост, една нация може да премине през всякакви кризи, включително "Уотъргейт".



--------------

Скандалът

---------------

Аферата "Уотъргейт" е свързана с президентската кампания през 1972 г., когато републиканецът Ричард Никсън се кандидатира за втори 4-годишен мандат. Хора от предизборния му щаб се опитват да монтират подслушвателно устройство в щабквартирата на Демократическата партия в хотел "Уотъргейт" във Вашингтон. Действията им обаче са разкрити от журналистите от "Вашингтон пост" Боб Уудуърд и Карл Бърнстейн. На 27 юли 1974 г. Конгресът на САЩ открива процедура на импийчмънт на преизбрания Никсън. Той не успява да докаже, че няма нищо общо с аферата, и подава оставка. Той е единственият US президент, който доброволно напуска поста. Конгресът на САЩ приема закон, с който се прекратява разследването на делото и се забранява Никсън да бъде обект на друго разследване.